Залавянето на Вълка от Уолстрийт
- Автор: Белфорт Джордан
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Венков
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Залавянето на Вълка от Уолстрийт». Краткое содержание книги:
Кимнах — да му покажа, че му вярвам. Бяха свестни хора и вероятно единственото хубаво нещо, произлязло от „Стратън“, бе финансовата сигурност, която получаваната от баща ми заплата им бе осигурила. Щеше да им даде възможност да остареят спокойно и достойно, без финансови затруднения. Поне с това се гордеех.
Докато прегръщах майка ми, от очите й бликнаха сълзи и усетих как се разрида в обятията ми. От нея пък точно това ми трябваше — да знам, че на света има поне един човек, който страда повече от всички останали, взети заедно. Майка ми Лия Белфърт бе великолепна, сложна натура — изключително морална жена, наблюдавала как синът й живее по начин, съдържащ всичко, което тя ненавижда — хедонизъм, излишен лукс и пълно несъобразяване с останалите хора на този свят. Но въпреки всичко ме обичаше, може би повече, отколкото преди, просто защото се нуждаех от обичта й.
Много внимателно я хванах за раменете по начина, по който ме бе хванал баща ми. Усмихнах се насила:
— Не се притеснявай, мамо. Четирите години са всъщност по-малко от две, след като ми приспаднат разни работи. Няма да усетиш как ще отлетят. Всичко ще е наред.
Тя обаче заклати неразбиращо плава:
— Не мога да проумея защо те осъдиха на толкова години, колкото и Дани. Само това не мога да си го обясня.
— Така е — съгласих се. — И на мен ми се струва доста несправедливо. Обаче такъв е животът, нали разбираш?
Кимна ми. На седемдесет и една годишна възраст сигурно й беше по-ясно, отколкото на мен.
— Пък и Глийсън е прав, мамо. Знаеш. — Свих рамене. — Май всички го знаят. Аз бях мозъкът зад всички тези операции, а не Дани, и след всичко това няма начин да не ме пратят поне за известно време в затвора. Но Глийсън е и умен човек — съвсем наясно е с програмата за лечение на наркоманията и за приспадането на време за добро поведение. Така че всъщност ме осъди само на две години, колкото да усетя ръката на правосъдието, но не и да ми провали бъдещето. — И й намигнах. — Както и да е, ще имам повече време за четене, така че не е толкова зле, колкото си го представяш. — И пак се насилих да се усмихна.
— Кога ще кажете с Надин на децата? — попита баща ми.
— Нищо няма да им казваме — отвърнах безизразно. — Поне засега. Няма смисъл да ги тревожим. Ще изчакаме, докато дойде време да вляза. Тогава заедно ще им го съобщим. Както и да е, време ми е да тръгвам. Да си стегна багажа.
— До Калифорния ли ще ходиш? — попита майка ми.
— Няма да ходя до Калифорния, мамо — усмихнах се гордо. — Премествам се да живея там.
Не можеха да ми повярват.
— Точно сега ли? — попита баща ми. — Какъв смисъл има, когато те чака подобна присъда?
— Знам, че няма смисъл — отвърнах небрежно, — но вече съм го решил. Обещах го навремето на дъщеричката си и нямам намерения да я разочаровам. — И свих рамене, един вид „Понякога обичта надделява над логиката, нали ме разбираш?“. — Надявам се да ме разберете — рекох.
Повече думи не бяха нужни — и те бяха родители.
Та така станах жител на щата Калифорния, независимо от мнението му по въпроса. Нужна ми бе само една седмица да си намеря красива къща до самия океан, на десетина преки от дома на децата ми, и се заех с онова, което бях обещал през онази вечер на Алонсо: да наваксвам за изгубеното време и да прекарам на спокойствие, потопен в нормалния живот, последните ми три месеца на свобода — да готвя на децата, да гледам с тях телевизия, да ги карам на училище, на тренировки по футбол, волейбол и на игра с другарчетата им.
Трите отпуснати ми месеца отминаха неусетно.
Първи януари 2004 година — слънчева сряда, а в четвъртък трябваше да се явя в затвора. По мои изчисления имах два варианта — да се явя доброволно или да чакам приставите да ме потърсят. И макар и двата варианта да не ме устройваха, бях се примирил с първия. Децата, естествено, нямаха никаква представа какво ме очаква, но им предстоеше да научат.
В този момент слизаха с разцъфтели усмивки по стълбите, а след тях вървеше доста притеснената Графиня. Двамата с Джон седяхме във всекидневната им, а тя, по ирония на съдбата, страшно ми напомняше за предишната, на „Медоу Лейн“: витрина вместо задна стена, предлагаща страхотна гледка към океана, шикозно износени мебели (макар и леко по-официални тук), разхвърляни навсякъде десетки възглавнички, покривчици и въз скъпи джунджурии и зидана от пясъчник камина, стигаща чак до тавана. Това потвърди за сетен път съмненията ми, че Графинята си има определени предпочитания към подредбата на крайморските си жилища.