Пясъчните войни. Книга втора (Поздравът на чуждоземеца. Да отвърнеш на огъня. Предизвикателството прието)

Вандовър, блесна неочаквана мисъл в ума му. Той стисна юмруци. Баадластър бе единственият, който я наричаше „милейди“, но се отнасяше с нея, сякаш е мръсница. Припомни си странната им раздяла. Амбър отново си бе възвърнала смъртоносните умения. Защо тогава се боеше от военния министър? На този свят нямаше човек, от когото би могла да се страхува — с изключение на неизвестния господар, който я бе обучил да използва с такава цел ума си.

Вандовър, помисли си той отново. Как досега не се бе досетил? Вандовър, който така ловко и незабележимо бе изместил Уинтън от поста му. Уинтън, който бе наредил евакуацията на Милос, когато още не се налагаше да прибягват до такава, който бе предал и изоставил Рицарите. Джек винаги бе подозирал, че в този план са замесени и нечии други ръце. Баадластър, свързващото звено между Уинтън и Пепус, невидим, невъвлечен на пръв поглед и принуден да излезе на сцената едва след смъртта на Уинтън. Как е могъл да бъде толкова сляп?

— Амбър — прошепна едва чуто, решен да я дръпне настрана и да сподели с нея заключенията си, но откъм контролното табло се чу шум от пращене в ефира и Роулинс се засмя.

— Командире, тук някой иска да разговаря с теб.

Пресегна се и прехвърли образа на големия екран. Първото, което Джек видя, бе сияещ боен костюм, после пъхнатия под мишница шлем.

— Денаро — възкликна, познал притежателя му. — Закъснях ли?

Скиталецът войн оголи зъби в широка усмивка, преди да отговори:

— Бях оставил някои следи, които да те насочат насам, но доколкото виждам, не си ги използвал. Откъде знаеше къде да ме намериш?