Гай-джин

— Вече ти казах, в деня преди тридесетия. Можем да го вземем или да изпратим някого предишния ден.

— А… ами неразположението? Колко ще продължи?

Андре се почувства много изморен, бе му неловко и се ядоса, задето позволи да го замесят въпреки вероятните бъдещи изгоди от ситуацията.

— Райко каза, че зависи от момичето, от възрастта му, дали го е правило преди. Ако не е, ще стане лесно.

— А колко дни ще трае неразположението?

— Mon Dieu, тя не спомена, пък и аз не я попитах. Не я попитах. Ако имаш някакви специфични въпроси, запиши ги и ще се опитам да получа отговор. Сега, ако ме извиниш… — Той се изправи.

Очите й се напълниха веднага със сълзи.

— О, Андре, благодаря ти, извини ме, ти беше така любезен да ми помогнеш, извини, че те разстройвам — изхлипа Анжелик и с удоволствие забеляза как той омеква.

— Не плачи, Анжелик, не ме разстройваш, ти не си виновна, това… Прости ми, сигурно се чувстваш ужасно, но, моля те, не се безпокой: ще донеса лекарството навреме и ще помогна с каквото мога, само ми напиши въпросите и след няколко дни ще имаш отговорите. Извини ме, аз… Не се чувствам добре напоследък…

Тя се престори, че го успокоява, но след като Андре излезе, Анжелик претегли наум чутото от него, загледана през оплютите от мухите завеси към Хай стрийт, без да вижда нищо.

„Тридесет дни? Няма значение. Закъснението по нищо няма да си личи — премисляше девойката отново и отново, за да убеди сама себе си. — Още двадесет и два дни не са от значение.“

За да се увери, извади дневника си, отключи го и започна да пресмята. Повтори още веднъж и стигна до същия резултат. Девети ноември. Петък. Денят на свети Теодоро. „Кой ли е бил той? Ще му паля свещ всяка неделя. Няма да си отбелязвам деня — помисли си тя, потръпвайки. Но въпреки това сложи малко кръстче в ъгъла. — Ами изповедта?

Бог разбира. Той разбира всичко.

Мога да изчакам… ами ако не?…

Ами ако не ми подейства, ако Андре се разболее, изчезне или го убият, ами ако тази мама-сан ме подведе или възникне някоя друга трудност?“

Тези въпроси я терзаеха. Те подкопаха решителността й. Истински сълзи навлажниха страните й. После внезапно си спомни какво бе казал баща й веднъж, преди много-много години, точно преди да изостави нея и малкия й брат в Париж…

— Да, той ни изостави — произнесе Анжелик на глас, за първи път изричаше истината. — Наистина. Mon Dieu, както разбирам сега, точно това е направил. Сигурно ни е продал, разбира се, че отдавна ме е продал.

Баща й бе цитирал своя идол, Наполеон Бонапарт: „Мъдрият генерал винаги предварително планира пътя за отстъпление, от който да насочи съкрушителния удар на победата.“

„Какъв е моят път за отстъпление?“

После й дойде наум нещо, което Андре Понсен бе споменал преди седмици. Тя се усмихна, всичките й безпокойства изчезнаха.