Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Какво искаш да кажеш?

— Просто че сме напреднали много тук, на Маджипур, без да изкупим с каквото и да било първоначалния грях на завоевателите. Както знаете, в сметките се натрупва лихва. И сега това присвояване на трона, злодеянията на новия коронал, изгледите да ни сполети война, смърт и разрушение, хаос — може би най-после миналото започва да ни праща сметката си.

— Но Валънтайн не е имал нищо общо с потискането на метаморфите — възрази Карабела. — Защо тъкмо той да страда? Защо са решили да свалят от власт именно него, а не някой своеволен коронал от миналото?

Делиамбър повдигна рамене.

— Такива неща никога не се разпределят справедливо. Какво ви кара да мислите, че само виновните биват наказвани?

— Божественият…

— Вярвате ли, че Божественият е справедлив? В края на краищата всички неправди се поправят, всеки минус се балансира с плюс, колонките се събират и полученият сбор се оказва верен. Но това става в далечното бъдеще. Ние трябва да живеем с настоящето, а тогава нещата са често несправедливи. Компенсиращите сили на вселената изравняват всички сметки, ала при това смилат и добрите, и лошите.

— Нещо повече — обади се Валънтайн внезапно. — Възможно е аз да съм избран за оръдие на компенсиращите сили на Делиамбър и е било необходимо да страдам, за да успея.

— Как така?

— Ако нищо особено не ми се бе случило, можех да управлявам като всички други преди мен в замъка Връхни, самодоволен, добродушен, приемайки нещата такива, каквито са, понеже от мястото, на което съм седял, не съм виждал нищо лошо в тях. Ала тези мои приключения ми дадоха представа за света, каквато никога нямаше да имам, ако си бях живял уютно в замъка. И може би сега съм готов да изпълня ролята, която трябва да изиграя, в противен случай… — Гласът на Валънтайн секна. След малко той каза: — Всичко това са празни приказки. Най-напред трябва да си възвърнем Замъка. Тогава ще обсъждаме естеството на компенсиращите сили на вселената и тактиката на Божествения.

Той погледна назад към разрушения Велализиер, прокълнатия град на древните, хаотичен и все пак величествен сред запуснатата пустинна равнина, а после се обърна, седна и започна мълчаливо да съзерцава променящата се местност пред тях.

Сега пътят завиваше рязко на североизток, изкачваше и преваляше планинската верига, която бяха прекосили на юг, и се спущаше в плодородната наводнена равнина на Глейдж близо до най-северния край на езерото Рогхоиз. Излизаха на стотици мили северно от полето, където лагеруваше армията на коронала.

Ерманар, обезпокоен от присъствието на двамата шпиони във Велализиер, бе пратил разузнавачи да проверят дали армията не се е придвижила на север, за да ги пресрещне. Валънтайн сметна това за разумна мярка; но чрез Делиамбър предприе свое разузнаване.