Замъкът на лорд Валънтайн [Lord Valentine's Castle - bg]

— Добре — каза Валънтайн. — Ще нося корона, ако може да ми се изработи навреме.

С парчета метал от една развалена флотерна машина — единствения излишен метал, с който разполагаха — един от хората на Ерманар му направи веднага корона. Макар и стъкмена на бърза ръка, тя беше добър образец на коронно майсторство, реши Валънтайн — сглобките не бяха чак толкова груби, звездните лъчи бяха разположени горе-долу на еднакво разстояние, вътрешните орбити на арматурата — правилно извити. Разбира се, тя не можеше да се сравнява с истинската корона, с нейните инкрустации и релефни украшения от седем различни скъпоценни метала, с орнаментните шпилове от редки камъни, с трите блестящи камъка диниаба, монтирани на челната ивица. Но онази корона — направена през великото царуване на лорд Конфалюм, който сигурно се е радвал от все сърце на всички атрибути на императорското великолепие — в момента се намираше другаде, а тази, щом заемеше мястото си на това осветено чело, по всяка вероятност щеше да се обкръжи като по магия с подобаващото величие. Валънтайн дълго я държа в ръцете си. Въпреки презрението към такива неща, което бе изразил предния ден, сега сам изпитваше известно благоговение.

Делиамбър каза спокойно:

— Пендиуейнското опълчение чака, милорд.

Валънтайн кимна. Той беше пременен във взети на заем одежди — зелен жакет, който принадлежеше на един от другарите на Ерманар, жълта мантия, дадена му от Азенхарт, тежка златна верижка, собственост на йерархката Лоривейд, високи лъскави ботуши, подплатени с бяла кожа от северен стийтмой — принос на Насимонт. След злополучното пиршество в Тиломон, когато се бе намирал в съвсем друго тяло, той никога не се бе обличал толкова пищно. Изпитваш странно чувство, когато си натруфен толкова предвзето. Липсваше само короната.

Валънтайн понечи да си я сложи, но се спря внезапно, съобразявайки, че моментът е исторически, независимо дали това му харесваше или не: за пръв път през това второ свое превъплъщение той се увенчаваше със звездния символ. Изведнъж това събитие започна да му прилича поскоро на коронация, отколкото на маскарад. Валънтайн се огледа неловко.

— Не бива да я слагам сам на главата си — каза той. — Делиамбър, ти си моят главен министър. Направи го ти.

— Милорд, аз не съм достатъчно висок.

— Мога да коленича.

— Няма да бъде прилично — отвърна врунът малко рязко.

Делиамбър явно не искаше да го извърши. После Валънтайн погледна към Карабела. Но тя се отдръпна ужасена, шепнейки:

— Аз съм обикновена гражданка, милорд!

— Какво общо има това с… — Валънтайн поклати глава. Започваше да се дразни. Те придаваха прекалено голямо значение на случая. Огледа групата и забеляза йерархката Лоривейд, тази студеноока внушителна жена, и каза: — Вие сте представителка на Господарката, моята майка, в тази група и сте жена с ранг. Може ли да ви помоля…