Разкритието на древния ръкопис

– Притежавате манастира, наред с други неща. Не ми харесват хората от вашия вид.

– От нашия вид? – Питър Ван Де Меер си позволи лека усмивка. – Наблюдаваме Ви от векове, господин Баронс. Ние не сме „вид“. Вие сте.

– И защо да не ви убия още сега? – измърка Баронс.

– Защото „моят вид“ често е полезен, а Вие отдавна търсите път да проникнете сред редиците ни. Никога не сте успявали. Любопитен сте кои сме. Донесох нещо за момичето. Време е за истината.

– Какво може да знае за истината някой от Тритон Груп?

– Ако не искате да ме чуете, защото не вярвате в моята обективност, вероятно ще чуете някой друг.

– Махайте се от магазина ми още сега и ще ви оставя живи. Този път. Няма да има друг.

– Не можем да го направим. На ръба сте да направите гибелна грешка и ние бяхме принудени да се покажем. Изборът е неин. Не Ваш.

– Кои „ние“? – гледах Питър и се опитвах да видя през слабо осветената част към другата фигура, която седеше там. Нямаше достатъчно светлина, за да видя чертите ù, но беше достатъчно, за да разбера, че е жена. В корема ми пърхаха пеперуди и имах много силно лошо предчувствие.

Бледозелените очи на Питър се преместиха от Баронс към мен. Чертите му се смекчиха.

– МакКайла – каза той нежно. – Колко си прекрасна! Но знаех, че ще бъдеш. Да се откажем от теб беше най-трудното нещо, което сме правили.

– Кои сте вие, по дяволите? – не го харесвах. Никак.

Той протегна ръка към жената на дивана.

Тя се изправи и пристъпи на светло.

Ахнах.

Времето беше нанесло деликатни промени по лицето ù. Челюстта ù беше омекотена, в ъгълчетата на очите и устата ù имаше гънчици и косата ù беше много по-къса сега, едва докосваше раменете ù. Но нямах никакво съмнение коя беше тя.

Руса коса, сини очи, красива. Бях я виждала с двайсет години по-млада, стоеше на пост в защитен коридор в манастира. Беше казала: „Твоето място не е сред нас. Ти не си една от нас“.

Гледах последната известна водачка на Убежището и майка на Алина.

Айла О’Конър.

– Как... какво... – заекнах.

– Моля те, прости ми! – молбата в думите ù беше мека и в очите ù се четеше страдание. – Трябва да знаеш, че беше необходимо. Нямах избор.

Баронс каза:

– Ти умря. Видях те. Беше в кома. Отидох на погребението ти.

Трепнах. Той беше потвърдил. Тя беше Айла О’Конър. Не знам защо ми пукаше. Тя не беше моя майка. Алина беше единственото ù дете. Аз бях Ънсийли кралят.

– Дълга история – каза тя.

Баронс поклати глава.

– Няма да я слушаме.

– Но трябва! Или ще направите ужасна грешка – каза мрачно Питър. – МакКайла ще плати за нея.

– Той е прав. Трябва да поговорим сега, преди да е станало твърде късно – Айла, изглежда, не беше в състояние да свали очи от мен. – Ти искаш да я чуеш, нали?

Поклатих глава. Не можех да се доверя на себе си да проговоря. Как животът продължаваше толкова брутално да ме напада по слабите места? Когато влизахме в Среброто, очаквах да излезем от другата страна, да се качим в кола, да обикаляме наоколо и да търсим Шинсар Дъб.