Разкритието на древния ръкопис

Усетих мига, в който той започна да премисля.

Можех да почувствам напрежението в тялото му, да видя стягането около очите му, което значеше, че мисли здраво и че не харесва това, за което мисли.

– Планът не е добър – каза накрая и стана от леглото.

Беше почти невъзможно да се накарам да помръдна. Исках да остана в леглото завинаги. Но докато това не свършеше, никой, за когото бях загрижена, нямаше да е в безопасност и аз нямаше да мога да се успокоя и да продължа живота си. Вдигнах се, пъхнах се в дънките, закопчах ги и нахлузих блузата през главата си.

– Какво предлагаш? Да съберем всички и да ги накараме да държат амулета? Да видим дали той ще се подчини на някой друг? Ами ако светне за някой като, да речем, Роуина?

Той ме изгледа свирепо, докато поставях амулета на врата си и го подпъхвах под блузата, където полегна студен върху кожата ми.

Виждах странната му тъмна светлина през дрехата. Дръпнах коженото яке върху него и го закопчах.

Не светеше със синьочерна светлина за него. Знаех, че ако светеше и беше знаел какво казва второто пророчество, щеше да е тръгнал след Книгата много отдавна.

– Това изобщо не ми харесва.

Нито пък на мен, но не виждах алтернатива.

– Ти ми помогна да съставя плана.

– Това беше преди часове. Сега ти си на път да излезеш на улицата и да вземеш скапаното нещо, вярвайки в някакво пророчество, надраскано от луда перачка, която е работила в манастира, без никаква идея какво да правиш, доверявайки се на амулета да ти помогне да подчиниш Книгата. Тя е най-голямото и най-прелъстителното зло, съществувало някога, а ти очакваш да я подчиниш. Планът смърди. Това е всичко. Не вярвам на Роуина. Не вярвам на...

– Никого – довърших. – Ти не вярваш на никого, освен на себе си, а това не е доверие, това е его.

– Не е его. Просто съзнавам способностите си. И безкрайната им природа.