Разкритието на древния ръкопис

Щях да се върна в Дъблин и да стана просто Мак.

Нямах търпение това да се случи.

– Мисля, че знам какво да правя, Джерико.

– Какво би искала, ако ти беше Книгата, а тя – кралят? – попита Баронс по-късно.

– Мислех, че не вярваш, че аз съм кралят.

– Няма значение какво вярвам аз. Книгата, изглежда, го вярва.

– К’Врук също – напомних му. А после и момчето със замечтаните очи. Когато го попитах дали съм Ънсийли кралят, то ми беше казало: „Не повече от мен“. Дали не беше една от моите части?

– Остави кризите на личността за после! Съсредоточи се!

– Мисля, че иска да бъде приета, опростена – блудният син и всичко останало. Тя иска да я приветствам обратно в себе си, да кажа, че съм сбъркал, да станем отново едно.

– Това мисля и аз.

– Малко се тревожа за частта, която казва, че веднъж победено чудовището отвътре, ще бъде и чудовището отвън. Какво чудовище отвътре?

– Не знам.

– Ти винаги знаеш.

– Не и този път. Чудовището си е твое. Никой не познава чуждо чудовище. Не и достатъчно добре, за да го затвори. Само ти можеш да го направиш.

– Обмисли това! – настоях.

Той се усмихна леко. Забавно му е, когато му хвърлям обратно собствените му думи.

– Ако ти си Ънсийли кралят, забележи думата „ако“, защото аз оставам неубеден, някой може да помисли, че имаш слабост към злото. След като се сдобиеш с Шинсар Дъб, е възможно да бъдеш изкушен да направиш това, което тя желае. Вместо да се опиташ да я заключиш, може да избереш да изоставиш човешката си форма и да се въздигнеш до предишното си величие – да вземеш всички заклинания, които си захвърлил в нея, и да станеш отново Ънсийли кралят.

Никога! Но се бях научила никога да не казвам „никога“.

– А ако се изкуша?

– Аз ще бъда там и ще те измъкна. Но не мисля, че ти си кралят.

Какво друго възможно обяснение можеше да има? Бръсначът на Окам, критериите за убеждение на баща ми и моята собствена логика съвпадаха. Но с Баронс, който да крещи по мен да се върна и с решителността ми да живея нормален човешки живот можех да го направя. Знаех, че мога. Това, което исках, беше тук, в човешкия свят. Не в леден затвор с бледа сребриста жена, заседнала във вечните политики на двора.

– Повече съм загрижен какво би могло да е вътрешното ти чудовище, ако не си кралят. Идеи?

Поклатих глава. Това беше безмислено. Може да му беше трудно да приеме какво съм, но не знаеше всичко, което аз знаех, а не разполагах с достатъчно време да му обяснявам. Всеки ден, всеки час, в който Шинсар Дъб беше свободна и бродеше по улиците на Дъблин, щяха да умират още хора. Не се заблуждавах защо продължаваше да ходи в „Честър“. Искаше да ми отнеме родителите. Искаше да откъсне от мен всичко, което ми беше скъпо, за да останем само тя и аз. Сякаш можеше да ме принуди да я почувствам близка. Да ме принуди да приема с радост мрака ù обратно в тялото си и отново да бъдем едно цяло. Вече вярвах, че Риодан е бил прав през цялото време – тя се беше опитвала да ме накара да се „обърна“. Книгата вярваше, че ако ми отнеме достатъчно, ако ме ядоса и нарани достатъчно, нямаше да ми пука за света, а само за силата. Тогава щеше да се появи удобно и да каже: „Ето ме, вземи ме, използвай силата ми, прави каквото искаш!“.