![Московският клуб (Къртица 3) [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/9/2/0/4/moskovskiyat-klub-krtica-3-bg-download.jpg)
Московският клуб (Къртица 3) [bg]
- Автор: Файндер Джозеф
- Год: 1994
- Язык: болгарский
- Год: Горекс Прес. Интерпринт
- ISBN: 954-616-002-4
- Переводчик: Йорданка Пенкова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Московският клуб (Къртица 3) [bg]». Краткое содержание книги:
„Московският клуб е реалистичен и мъдър и тревожен като нощ с тайните служби“. Джъстин Скот, автор на бестселърите „Корабен убиец“ и „Деветте дракони“
„Неотразим. От катакомбите на Париж и светая светих на Вашингтон до мавзолея на Ленин „Московският клуб“ поднася интрига и екшън“. Дейвид Морел, автор на бестселърите „Първа кръв“, „Братството на розата“ и „Петата професия“
73
Подолск, СССР
Тримата експерти по експлозивите от частите със специално предназначение стояха на огромно кално поле и гледаха в мрака към каменната пирамида на около половин километър пред тях — ниска постройка, изградена от големи гранитни блокове. Това беше четвъртото изпитание, предишните три бяха минали напълно успешно.
— Изумително копие — каза първият.
— Да — отвърна вторият. — И отвътре, и отвън размерите му са точно като на другия. Дори камъкът е подбран така, че теглото да е същото като на оригиналния.
Полето, на което стояха тримата, беше на около четиридесет километра южно от Москва, до самия Подолск, военноизпитателен полигон, предаден на Спецназ от Червената армия през 1982 година. Някога тук бе имало военно летище. Сега се използуваше изключително за изпитание на взривни устройства.
И тримата бяха дошли с хеликоптер на ГРУ и щяха да се върнат в Москва веднага след приключването на изпитанията, в ранните часове на Седми ноември. Стояха тихо и наблюдаваха.
Чу се страхотен, ужасяващ грохот, мощна гръмотевица; със свистене лумна бяла светлина. Каменната постройка беше взривена отвътре и за части от секундата от нея не остана нищо. Земята се тресеше, но не се виждаше нищо друго, освен сивкав чакъл, пръснат на стотици метра.
— Нашият човек е свършил добра работа — рече третият и едва-едва се усмихна.
74
7 ноември. 0:36 часът след полунощ
Капнал от умора, изподран и окървавен, Стоун продължи с камиона, докъдето можеше да си позволи, защото камион за превозване на пилета положително щеше да изглежда подозрително в центъра на града. От „Проспект мира“ зави по околовръстния път „Садовая — Спаская“ и успя да намери телефон.
Наоколо изглеждаше безлюдно, всъщност улиците бяха напълно пусти. Не, не съвсем. Имаше един патрулиращ милиционер.
Затвори вратата на будката, пусна монета и набра домашния телефон на Шарлот. Отново никой не отговори.
Опита в бюрото. Телефонът звънна пет, десет пъти.
— Да? — Мъжки глас.
— Търся Шарлот — каза Стоун. — Обажда се неин приятел.
Последва дълго мълчание.
— Съжалявам — каза мъжът. Може би беше операторът й? — Шарлот трябваше да се върне тук още преди шест часа. Нямам никаква представа къде е. Което е кален номер, защото сме затънали до ушите в работа.
Стоун окачи слушалката и се облегна на стъклената стена на будката. Хванали са я. Сигурно са отишли да пипнат него, а вместо това са отвели нея.
Беше половин час след полунощ, но вече беше време да събуди един много стар човек и да го застави да помогне.
Уличката го подсети за нещо. Всички хотели, които някога бе виждал, имаха служебен вход. Руските хотели едва ли правеха изключение, едва ли разтоварваха отпред чувалите картофи и касите с яйца.
Откъм гърба на хотел „Национал“ имаше уличка, на която държаха големи контейнери за смет, вонящи купища разлагаща се храна. Веднага забеляза, че за да стигне до това, което руснаците наричаха „черен вход“, кухненският персонал от хотела трябваше да минава покрай контейнерите. Дори по това време на нощта вратата беше отворена и шумно се блъскаше, когато работниците от нощната смяна влизаха и излизаха.
Стоун тръгна решително, яростно. Ако не можеш да приличаш на руснак, приличай поне на толкова целеустремен чужденец, че никой да не посмее да ти задава въпроси! Обут само с една обувка, той знаеше, че няма начин да не направи впечатление.
Все пак никой не го попита нищо. Кой би тръгнал да влиза в хотела през кухнята?
Веднъж влязъл, Стоун разбра, че е изключено да мине през фоайето. Но както във всички хотели, и в „Национал“ имаше задно стълбище, използувано предимно от камериерките и дежурните — жените, които дават ключовете на всеки етаж. Пред една от стаите някой бе оставил чифт обувки, за да бъдат лъснати през нощта, и Стоун ги задигна с леко чувство за вина. Не му ставаха кой знае колко добре, но щяха да свършат работа.
Лесно намери „апартамента на Ленин“ на втория етаж — на вратата имаше месингова табелка. През последните години го даваха на почетни правителствени гости, не толкова високопоставени, че да бъдат настанени в Ленински горки или в Кремъл.
Наоколо не се виждаше охрана.
Старият човек, загърнат в копринен халат, явно току-що се беше събудил. Отвори вратата и го погледна.