Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— Давам я на някого, който… така де, на някой враг на моя враг.
— Много добре. А Фуке е имал на разположение кралски врагове, колкото му душа иска и всички готови да си отмъстят на краля-слънце. Като започнем от Лозюн.
— Но защо, според вас, Луи XIV не е разбрал, че Фуке притежава и противоотровата на чумата?
— Само предполагам. Както ще се досетиш, в писмото на Кирхер аз прочетох също secrtum vitae arcanae obices celant, сиреч тайната на живота е скрита зад загадъчни препятствия, докато тайната на разпространението на чумата — не. И така, аз смятам, че Фуке не е могъл да отрече, че познава secretum morbi, но е задържал за себе си противоотровата, изказвайки като претекст — благодарение на споменатата фраза — че Кирхер го е скрил и от него самия. Главният интендант трябва да е имал доста лека задача, при положение, че кралят се интересува най-вече как да разпространи чумата, а не толкова как да я надвие, ако го познавам добре.
— Струва ми се малко сложно.
— Обаче има логика. Сега следи мисълта ми: на кого би могъл да отрови живота Луи XIV с тайната на чумата?
— Ами, най-вече на императора — казах, досещайки се за разказаното ми от Бреноци.
— Прекрасно. А вероятно и на Испания, която от векове е враг на Франция. Нали така?
— Възможно е — допуснах, без да разбера до какво искаше да стигне Ато.
— Но империята е в ръцете на Хабсбургите, Испания също. Към коя династия принадлежи кралицата Мария Тереза?
— Към Хабсбургите!
— Ето, че стигнахме до целта. Следователно, за да подредим фактите, е необходимо да мислим, че Мария Тереза е получила и използвала secretum vitae срещу Луи XIV. Фуке може да е дал secrteum vitae на Лозюн, който вероятно го е предал на любимата Мадмоазел, а тя — на кралицата.
— Кралица, която действа подмолно срещу краля, своя съпруг — разсъдих на висок глас. — Това е нечувано.
— И тук грешиш — каза Ато — защото има прецедент.
През 1637, каза абатът, една година преди да се роди Луи XIV, тайните служби на френската корона заловили едно писмо от посланика на Испания в Брюксел. Писмото било изпратено до кралица Ана Австрийска, сестра на испанския крал Филип IV и съпруга на крал Луи XIII. Накратко — майката на краля-слънце. От посланието се разбирало, че Ана Австрийска поддържала тайна кореспонденция със своята родина. И то тъкмо когато между Франция и Испания бушувал остър конфликт. Кралят и кардинал Ришельо наредили грижливо и дискретно разследване. Така се разкрило, че кралицата посещавала малко прекалено често един парижки манастир: официално, за да се моли, но всъщност, за да разменя писма с Мадрид и с испанските посланици в Англия и Фландрия.
Ана отрекла да е допуснала да я ползват за шпионаж. Тогава била повикана на таен разговор от Ришельо: кралицата рискувала да попадне в затвора, предупредил я студено кардиналът, и една обикновена изповед нямало да я спаси. Луи XIII щял да й прости само в замяна на подробен доклад за новините, които тя била узнала от тайната си кореспонденция с испанците. В действителност в писмата на Ана Австрийска не ставало дума за обичайните оплаквания относно нейния живот в двора на Париж (където Ана, както щяло да се случи и с Мария Тереза, била доста нещастна). Кралицата на Франция си разменяла с испанците ценни политически сведения, може би с надеждата, че ще може да ускори края на войната. Но това било в разрез с интересите на кралството. Ана признала всичко.
— През 1659, по време на преговорите за Пиренейския мир на острова на Фазаните — продължи Ато, — Ана най-сетне видя отново брат си, крал Филип IV Испански. Не се бяха срещали от четиридесет и пет години. Бяха се разделили с мъка, когато тя, млада, едва шестнайсетгодишна принцеса, бе заминала завинаги за Франция. Ана прегърна и целуна нежно брат си. Филип обаче отдръпна лице от устните на сестра си, докато я гледаше в очите. Тя каза: „Ще ми простите ли, задето бях толкова добра французойка?“. „Мога да ви уважавам за това.“, отвърна той. Откакто Ана бе престанала да шпионира за него, макар и по принуда, брат й бе престанал да я обича.
— Но тя е била кралицата на Франция, не е могла…
— Знам, знам — каза набързо Ато — разказах ти тази стара история само, за да разбереш какви са Хабсбургите, дори когато се женят в чужда страна — остават си Хабсбурги.
— Черноводивто загалопирка.
Бяхме прекъснати от Угонио, който проявяваше признаци на нервност. След един относително спокоен участък, реката бе станала доста по-стремителна. Корписантарят гребеше все по-настървено, опитвайки се сега да забави нашето движение. Гребейки срещу течението, в началото беше строшил едното от греблата в стените на каменния улей в твърдото корито на водната маса. Сега бе настъпил сложен момент: малко по-нататък реката се разделяше на две течения: едното бе двойно по-широко от другото. Шумът и скоростта на водите решително се увеличаваха.