Печатът
- Автор: Сорти Франческо, Мональди Рита
- Серия: Ато Мелани #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Христо Хаджитанев-младши
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Печатът». Краткое содержание книги:
Септември 1683 година. Турците са пред вратите на Виена. Съдбата на християнска Европа зависи от изхода на обсадата. Над Рим, сърцето на християнския свят, града, приютил Светия престол, е надвиснала заплаха от чума.
Един от гостите на странноприемницата „При оръженосеца“ умира при неизяснени обстоятелства. Обявена е карантина, вратите на странноприемницата са заковани от градските стражи, и постоянните й обитатели — хора от всякакви възрасти, с най-различен произход и професии, се превръщат в затворници. Един от посетителите, абат Мелани — таен агент на крал Луи XIV, се заема да изясни множеството загадки, в които са замесени по някакъв начин обитателите на странноприемницата. От какво е починал възрастният французин — от чума или от отрова? И кой е той всъщност? Какви сенки от миналото укриват останалите обитатели?
Абат Мелани тръгва по следите на една страшна тайна — през катакомбите на Рим, забранени астрологически печатници и кабинети на алхимици. Младият прислужник в странноприемницата става помощник на абата в неговите издирвания — така пред очите на наивното момче се разкрива драматичната тайна история на седемнайсети век, коварствата и интригите в кралските дворове на Европа. Пороците, омразата и амбицията на политиците се преплитат в пъстра картина на епохата — с търсенията на възвишени духове, с красотата на бароковата музика, с изяществото на литературата и поезията, въплътила надеждите и страховете на хората от онова преломно столетие.
— Извинете, синьор абате — казах, докато Ато нервно си бършеше ръцете, — но може би така е по-добре. Ако тази нощ Дулчибени не забележи нищо нередно, докато задава гатанки на Тиракорда, сигурно утре ще заварим пътя свободен.
— Надали — отговори сухо Ато, — той вече знае, че е под наблюдение. Ако трябва да извърши нещо определено, ще го стори възможно най-бързо — тази нощ или най-късно утре.
— В такъв случай?
— В такъв случай трябва да намерим начин да влезем при Тиракорда, макар че изобщо не знам как. Нужно ни е…
— Гфъррррлъбх — прекъсна го Чаконио, като пристъпи напред.
Угонио го погледна смръщено, сякаш искаше да го смъмри.
— Най-сетне един доброволец — коментира със задоволство абат Мелани.
Няколко минути по-късно вече бяхме разделени на две, макар и неравностойни, групи. Ато, Угонио и аз се отправихме към проход С, в посока към подземната река. А Чаконио излезе на повърхността през кладенеца, който от същия този проход извеждаше на площад „Ротонда“, в близост до Пантеона. Не беше пожелал да сподели по какъв начин възнамеряваше да проникне в дома на Тиракорда. Търпеливо му бяхме описали до най-незначителните детайли вътрешността на къщата на лекаря и накрая корписантарят напълно откровено заяви, че това изобщо не му било от полза. Даже му бяхме връчили схема на дома, с разположението на прозорците, но още не се бяхме разделили, когато чухме в галерията да отеква неистово и доволно мляскане. Животът на нашия чертеж, с който Чаконио зловещо пируваше, бе кратък.
— Вярвате ли, че ще се справи? — попитах абат Мелани.
— Нямам ни най-малка представа. Описвахме му до припадък всеки ъгъл на къщата, но той като че ли вече знаеше какво трябва да прави. Не мога да ги търпя тези двамата.
Междувременно вече достигахме с лека стъпка малкия подземен канал, около който преди две нощи бе изчезнал Дулчибени. Преминахме край вонящите и разлагащи се трупове на плъховете и съвсем скоро чухме шума от подземното водно течение. Този път бяхме добре въоръжени: по искане на Ато, корписантарите бяха взели със себе си дълго и здраво въже, няколко железни гвоздея, един чук и някаква дълга пръчка. Те щяха да ни послужат за опасната и безразсъдна операция, която Ато държеше на всяка цена да се изпълни — да преминем реката.
Известно време постояхме в замислено съзерцание на водното течение, което като че ли изглеждаше по-черно, вонящо и заплашително от обичайното. Потръпнах, като си представих зловещото падане в тази мръсна и враждебна течаща маса. Дори и Угонио ми се стори притеснен. Дадох си кураж, отправяйки мълчалива молитва към Бога.
Неочаквано обаче видях Ато да се отдръпва от мен и да насочва поглед към мястото, в което дясната стена на галерията образуваше ъгъл с улея, в който бушуваше реката. Няколко мига Ато остана неподвижен на ъгъла между двата прохода. После плъзна ръка по протежението на стената на речната галерия.
— Какво правите? — казах разтревожен, като го видях да се надвесва заплашително над реката.
— Млъкни — процеди той, докато все по-трескаво опипваше стената, сякаш търсеше нещо.
Вече се канех да му се притека на помощ, страхувайки се, че ще изгуби равновесие. И точно в този момент го видях да се отдръпва от рискованото си положение, стискайки нещо в лявата си ръка.
Беше едно малко въженце, като онези, които рибарите използват, за да закотвят лодките си на брега на Тибър. Ато започна да дърпа въжето, като лека полека направи кълбо. Когато най-накрая срещуположната страна изглежда започна да се съпротивлява, Ато подкани мен и Угонио да погледнем в рекичката. Точно пред нас, едва осветена от светлината на светилника, се поклащаше една лодка.
— Сега мисля, че и ти разбра — каза малко по-късно абат Мелани, докато плавахме мълчаливо, тласкани от течението.
— Не, ако трябва да съм искрен — признах. — Как успяхте да откриете лодката?
— Много просто. Дулчибени е имал две възможности: да преплува реката или да я прекоси с лодка. За да не плува обаче, е имал нужда от лодка, закотвена на мястото, където се срещат двете галерии. Когато пристигнахме, тук нямаше помен от лодка, но ако имаше поне една, със сигурност щеше да бъде подложена на тласъка на течението.
— Значи, ако е вързана на въже — досетих се аз — щеше да е изтласкана в галерията в дясно от нас, поради силата на водното течение, което тече отляво надясно, за да се влее в Тибър.