Записки по българските въстания

Пак при Даскаловия дюген, на мегдана, беше се спряла четата уж на почивка; но гласът на гайдите не оставяше човека на мира. Голямо хоро беше се залюляло на това място не само от местните жители, моми и момци, но и от двете чети. Сам байрактарят Крайчо Самоходав със зеленото знаме в ръка водеше хорото с Ворча войвода. Бенковски стоеше на стол посред, заобиколен от поибренските първенци. Тържествуваше той в тая минута. Двамата въоръжени свещеници, които правеха част от четата — кръстоносецът поп Неделю и игуменът Кирил, — седяха от двете му страни. Всички участвующи в това тържество бяха в крайно възхищение от картината, за която поибренчени казваха, че и да изгори вече селото им, доволно му е тая слава. Юнаците, които тропаха от всичкото си сърце и душа, гордо и надменно кривяха своите накичени кръстове, за да държат ножовете им по-добра поза.

Притъмя вече, а никой не казваше стига, малко внимание обръщаше на попотеното си чело, като че всичките да бяха пророци за в бъдеще, че Априлското въстание ще да остави добри възпоминания само с тоя род картини, хора и песни, и пр. Кой е крив?…86 Въстаниците от Поибрене, както знаят вече читателите, бяха се изнесли в гората; но по случай на заминуванието на четата и че тоя ден беше християнска Свята неделя, мнозина бяха се върнали да обиколят своето село и да се черковат. Надалеч от селото дойдоха тия да ни изпроводят. Оттук нататък поп Неделю престана вече да бъде кръстоносец на хвърковатата чета под предлог, че бил уж болен, а всъщност нему се не искаше да рискова своя живот с нашата чета, действията на която бяха съпрежени с различни неминуеми опасности. Мястото на поп Неделя завзе отец Кирил, който поведе четата в качеството си на кръстоносец със същия кръст от поибренската черкова.

Скоро ни прихлюпи мрачната нощ в долината на Тополница. Нищо друго се не чуваше освен шумтенето на тая последната и непрестанното врякание на немирните жаби, които бяха наредили своите нощни концерти по раззеленеиите и обрасли в разни цветя и бурени подмоли на Тополница. Неволно ние трябваше да се опростиме с нашите крекливи певачки, защото пътят или, по-добре, посоката към гарата Еледжик, гдето отивахме, отделяше се на дясна страна от Тополница, из една стръмна и каменлива долчина. Разбира се, че оттук нататък, в тия непроходими места, пътуванието ни ставаше от минута на минута по-трудно. Макар и да слязвахме от конете, макар и да стягахме коланите им и да ги водехме за гемовете, пак те се хлъзгаха по гладките камъци, не можеха да се подемат нагоре, къдрави искри изхвърчаха от железните петали, които се тракаха от камъците. На всеки двадесят минути бяхме длъжни да поправяме седлата, които се смичаха под опашките на добитъка, а конят се спираше и захващаше да рита. Никакъв път иямаше тука. Слаби възпоминания са останали в паметта ми за околните предмети, които се състояха от паднали букове и други род дървета, от тъмни усои, тесни хайдушки пътеки, монотонни малки потоци и груби четвъртити камъци.