Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Агнес се взира в огледалото в спалнята — любимото й огледало, защото може да го върти и накланя под всякакъв ъгъл, а ако коленичи и погледне нагоре, може да се види така, както би я видял някой отвисоко. Тъй като почти всички на този свят са по-високи от нея, това огледало е безценно. Сега тя коленичи, вдига поглед и вижда това, което биха видели Бог или зрителите от балконите в Роял Албърт Хол — очарователна дребна женичка, украшение на своя пол. Тя отваря широко очите си, сини като китайски порцелан, за да пропъди малката бръчица от челото си. „Минаваш“, се разнася някакъв глас откъм огледалото.
Привела очи към пъстрите ориенталски мотиви по килима, Агнес чувства, че отново й призлява, и се изправя със залитане. Няколко глътки чист въздух на прозореца са й достатъчни, за да пропъди световъртежа.
А това й напомня, че програмата на този сезон е идеална! Все едно, че някой я е съставял специално за нея! Много малко от ангажиментите й предвиждат да прекарва дълго време в задушни и претъпкани помещения; вместо това през по-голямата част от времето тя е на открито — в градини, паркове, павилиони и по улиците. Дори само свежият въздух е достатъчен, за да я ободрява, а всеки път, когато й се завие свят, тя има възможността да се опре на някоя колона и да се престори, че се наслаждава на гледката. А пък когато всички вдигнат очи към небето, за да се възхищават на фойерверките, никой не забелязва как миниатюрната таблетка изчезва между устните й!
Не й пречат и посещенията на опери и концерти, макар че тогава трябва да прекарва дълги часове на закрито — затова пък може да освободи съзнанието си и да остави мислите си да блуждаят, освен по време на антрактите. Отпуснала се в креслото до съпруга си, тя оставя там тялото си, а духът й отлита високо горе, така че тя наблюдава сама себе си от нивото на полилеите.
(Изгледът оттам е забележителен не само за Агнес. Напоследък тя е поръчала да използват за роклите и ръкавиците й една нова материя, която излъчва леко сияние на слабата светлина. Така че, когато залата в театъра или операта потъне в мрак в очакване на трагедията, която ще се разиграе на сцената, Агнес Ракъм остава видима. Зрителите от балконите могат да видят как тя поднася мъничкия бинокъл към очите си, и са забелязали, че госпожа Ракъм нерядко се насълзява от вълнение — защото в бинокъла има скрито шишенце с ароматични соли, а изпаренията от тях дразнят очите, когато шишенцето е много наблизо).
По този начин Агнес седя от началото до края на Вагнеровия „Лоенгрин“ в Кралската италианска опера, на „Хугеноти“ от Майербер, както и на „Реквием“-а на Верди в „Роял Албърт Хол“, дирижиран лично от самия синьор Верди, който имаше обезпокоително чуждестранен вид. Всички я видяха и на представлението на „Хамлет“ в театър „Лайсиъм“ със самия господин Хенри Ървинг в главната роля, въпреки че на нея й се понрави много повече едноактната подгряваща пиеса, „Риба на сухо“ от госпожа Комптън — но Агнес не би направила вече грешката да сподели това с когото и да било. В името на разнообразието, а и за да набере повече теми за разговор, Агнес отиде да види и другата постановка на „Хамлет“, на синьор Салвани, в „Тиътър Роял“, изцяло на италиански — и реши за себе си, че тя й осигури далеч по-приятно прекарване на вечерта — особено заради дуелите, които бяха далеч по-енергични, а и Офелия имаше подчертано вулгарен вид, поради което заслужаваше да умре много повече от английския й вариант. (Агнес още изтръпва, когато си спомни как преди години, по време на посещение в една художествена галерия, застана неочаквано пред онази ужасна картина — „Офелия“ на Милей; помни с какъв потрес видя образа на невинно младо момиче на нейната възраст, което дори приличаше на нея — за щастие поне не беше русо — удавено, мъртво, да се носи по водата с отворени очи, а цяла тълпа мъже се бутаха наоколо и коментираха колко добре била „изпълнена“ картината).
Сама в стаята си, Агнес се прекръства, после се озърта плахо, да не би все пак някой да я е видял какво прави.
— Клара? — пита тя за всеки случай, но Клара още я няма, сигурно клюкарства някъде с Шинийд, камериерката на госпожа Максуел, или си е намерила някакво друго занимание през свободния следобед.
„Трябва да се поогледам за камериерка, която да ми е по-близка духом“, казва си внезапно Агнес. „Наистина, когато се опитах да й обясня значението на Психо, тя нямаше и най-смътна представа за какво говоря“.
(За сведение на нещастниците, пропуснали въпросната атракция — Агнес си припомня премиерното представяне на „Психо“ в „Лайсиъм“ — „Психо“ е механична фигура с размерите на дете, която, за да цитираме програмата, „танцува и изпълнява номера без външна помощ, без конци и кукловоди“).