Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбър Мишел
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Современные любовные романы
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
За Агнес Психо е върхът на театралния сезон досега. Тя всъщност бе толкова дълбоко развълнувана от представлението, че не обърна никакво внимание на разочарованото мърморене на Бодли и Ашуел, които седяха някъде отляво на съпруга й. Беше напълно убедена, че Психо се движи независимо от господина, който стоеше близо до него на сцената, и че някаква незнайна сила, дошла от Отвъдното, му вдъхва живот. Номерата, които куклата изпълняваше със своите безшумно движещи се крайници, сами по себе си нямаха никакво значение за нея; тя бе като наелектризирана от убеждението, че този дребен, механично задвижван човек е безсмъртен. Докато нейната душа би се отправила към чистилището, ако тялото й бъде унищожено (например в случай на пожар в театъра), Психо би оцелял. Дори да се сплескат, металните му крайници могат да бъдат претопени и отлети наново, а душата просто ще се вмъкне отново във възстановеното тяло. Какво щастливо създание!
Сега Агнес стои на прозореца, стиснала носната си кърпичка в юмрук, и оглежда градината с надеждата, че ще зърне някъде своя ангел-хранител. Шиърс й маха с ръка, застанал край лехите с хортензии. Агнес му се усмихва и свежда очи към стиснатия си юмрук. Разтваря пръсти и колосаната кърпичка разцъфва на дланта й като цвят, напълно невредима. О, да можеше да бъде и тя като нея!
Напоследък Агнес размишлява много за Смъртта и Възкресението. Странни теми за размисъл насред светското оживление, но какво да се прави — очевидно тя има склонност към философски размишления. Може да се държи жизнерадостно и да очарова гостите с пеенето си, но какво всъщност е по-важно в този живот от мисълта за това, което става с тялото ти след смъртта?
Не споменавайте това дори шепнешком, но Агнес всъщност изпитва съмнения по отношение на Рая — такъв, какъвто го представя традиционната религия. Тя не изпитва желание да се озове в някакви послесмъртни селения, обитавани от духове. Иска да се събуди отново, от плът и кръв, в Манастира на здравето, готова да започне един по-добър живот от предишния. Почти всяка нощ тя сънува един и същи сън, и в него прекрачва обвитите с бръшлян порти на манастира — тогава тя вече не е Агнес Ракъм от Чепстоу в Нотинг Хил, но не е и призрак.
Колко хубаво би било да можеше да си поговори за тези неща с брата на мъжа си, с Хенри. В няколко от спиритическите брошури, скрити под леглото й, се споменава някакъв „Рай на Земята“. В библейските писания се съдържало обещанието (така твърдят поне авторите на въпросните брошури), че праведниците ще получат един ден възкресените си тела обратно… Несъмнено Хенри би могъл да й каже много нови неща, след като познава толкова добре Библията и други мистични произведения? (Освен това той й се нрави. Не прилича на повечето й познати, изповядващи англиканската религия; около него витае някаква неопределима католическа атмосфера. Напомня мъничко на някой светец или мъченик. Веднъж Уилям й каза, че Хенри още не е пожелал да бъде ръкоположен за свещеник, защото счита, че духът му още не е достатъчно пречистен и извисен, но според Агнес това са глупости, а истинската причина е, че англиканското вероизповедание не е достатъчно чисто и извисено за Хенри).
— Хенри поканен ли е? — пита тя Уилям всеки път, когато отиват на някакъв прием.
— Не — отговаря обикновено Уилям, или „Проклет да съм, ако знам“, или „И да беше, надали би дошъл“. И наистина Хенри Ракъм не се появява на нито едно от тези места.
— Ами тук? — настоява Агнес, когато посещават театрални и оперни салони. — Тук може да дойде всеки.
— Хенри ненавижда операта — отбелязва под нос Уилям, кисел, защото светските задължения отнемат от ценното му време. Или:
— Хенри не одобрява кълченията на актьорите. Честно казано, не мога да го виня за това.
— Поизправи глава, Уилям, скъпи — ето я и госпожа Абърнети.
Решена да гледа оптимистично на нещата, Агнес си поема дълбоко дъх, притиска скритото в бинокъла шишенце с ароматни соли към гърдите си и се отправя през грейналото в светлини фоайе, за да заеме мястото си сред… е, ако не сред най-видните десет хиляди, то сред най-видните двайсет хиляди в страната.
Колкото и да се надява Агнес, че някой път, на някое светско събиране, ще обърне глава и ще види Хенри Ракъм, упътил се към нея, желанието й не се сбъдва. Но има някой, който я следва вярно навсякъде, само че тя не знае това — има някой, който се блъска в тълпите, за да се озове по-близо до нея, има един човек, който не се побоява от лошото време, за да посети театъра, в който същата вечер е и Агнес, има някой, който плаща луди пари, за да седи близо до нея и да я наблюдава, потънала в меко сияние, на приглушената светлина в залата.