Последно изкушение
- Автор: Макдермид Вэл
- Серия: Тони Хил и Карол Джордан #3
- Год: 2004
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Последно изкушение». Краткое содержание книги:
— Добре, ти печелиш. Къде е колата?
— При апартамента на Радецки. Каза, че ще ми остави ключовете, ако искам да я ползвам.
Имаха късмет. Само след минута успяха да спрат такси и скоро се озоваха на тротоара пред жилището на Радецки.
— По-добре ще е ти да изкараш колата — каза Карол. — Видът ми е такъв, като че ли вече съм претърпяла една катастрофа. Представи се с моето име на човека, който охранява паркинга, и кажи, че господин Радецки е оставил за теб ключовете на БМВ-то си.
Марейке подпря Карол на стената и хукна към входа на сградата. Останала сама, без занимание, което да отклонява вниманието й, тя не можа да предотврати връхлитането на кошмара. Въображението й я предаде, започна да й натрапва отвратителните картини, които Карол се надяваше да изличи завинаги от мислите си. Лицето на Радецки над нейното, жестоката болка, разкъсала тялото й, превръщането на нещо, което винаги бе считала за удоволствие, в сблъсък с жестокостта. Убийственото съзнание, че е загубила себе си, което я остави разкъсана и опустошена. И сълзите, които се стичаха от очите й въпреки опитите й да ги спре.
Нямаше къде да избяга, нямаше как да изтръгне тези спомени от съзнанието си. Имаше чувството, че досегашният й живот е бил залят с някакво разяждащо вещество и сега се гърчеше и разпадаше пред очите й. За бъдещето изобщо не можеше да мисли, защото едно бъдеще без Тони нямаше да й донесе нищо друго, освен вечното съзнание за собствената вина.
Спасението от тези размисли дойде под формата на БМВ кабриолет, който се появи с ръмжене от изхода на подземния гараж. Карол отиде до него с накуцване и се разположи внимателно на седалката до шофьора.
— Не знам пътя — каза тя и почувства, че пак ще се разплаче.
Марейке се усмихна.
— Затова пък аз го знам. Попитах човека на паркинга. Съвсем наблизо е, на няколко минути път.
Карол погледна часовника си.
— Ще закъснеем. Предаването е свършило преди десет минути.
— Ами да побързаме тогава — Марейке натисна педала на газта и колата подскочи напред.
Пазачът на паркинга се оказа прав. Сградата на телевизионното студио се намираше през няколко улици от дома на Радецки.
— Сигурно сме го изтървали — каза Карол мрачно, когато паркираха на двайсетина метра от портала.
— Надали — отвърна Марейке. — Току-що подминахме две паркирали коли, чиито шофьори си седят на волана. А ми се струва, че вътре има и още хора, освен шофьорите.
Карол затвори очи и се позволи да повярва.
— Трябва да са хората, които ще го следят. Благодаря ти, Петра.
Не чакаха дълго. А сега вече следваха конвоя, който може би, ако имаха късмет, щеше да донесе спасение на Тони.
Пътуваха вече около двайсет минути, като през цялото време изпълняваха обичайната схема. През няколко минути колата, която следваше непосредствено мерцедеса, завиваше в някоя странична улица, обръщаше и заставаше най-отзад, така че Красич виждаше в огледалото различни фарове. Петра нямаше представа накъде са тръгнали. За щастие беше ясно, че не са се насочили към апартамента на Радецки. Това увеличаваше шансовете да пътуват към мястото, където бяха скрили Тони.
Обърнаха на изток, по Карл Маркс Алее. Намираха се вече в покрайнините на Лихтенберг. Петра беше втора в колоната, след джипа. Внезапно мерцедесът сви рязко към една неголяма индустриална зона, близо до разпределителната гара. Командирът на специалния отряд продължи след него, а Петра загаси фаровете си и едва тогава зави. Изостана доста, но не дотолкова, че да изгуби от поглед задните светлини на мерцедеса. Присветнаха светлините на стоповете, после мерцедесът потъна в тъмнина. Петра също спря и загаси двигателя, защото се боеше, че може да го чуят. Черният силует на колата на Акулата се очертаваше на фона на някакъв склад. Петра изключи вътрешното осветление и излезе от колата, като възпря рефлекса си да затвори вратата с трясък. Извади Валтера си и пусна чантата в джоба на вратата.
Седем сенки се струпаха около нея.
— Спряха малко по-напред, на петдесетина метра — каза тихо Петра. — Трябва да поразузнаем. Разпръснете се и се приближавайте към предната част и двете страни на постройката. Ако се убедим, че Тони е вътре, аз влизам първа. Специалният отряд зад мен. Акулата остава отвън да ни прикрива. Всичко ясно ли е?
Командирът на специалния отряд се ухили и белите му зъби лъснаха в мрака.