Звярът

— Бити? — каза тя. — Не е нужно да го правим.

Момиченцето се обърна и се усмихна.

— Коя е моята стая?

Мери се разсмя и слезе от колата.

— Рейдж, аз ще сваля куфарите.

— Как ли пък не. — Невиждащите му очи се плъзнаха наоколо. — Къде са те?

— Добре де, нека ги извадя и ще ти ги подам. И пристегни това одеяло отново, става ли? Не искам да се изтипосаш гол пред всички точно по време на тържествената ни поява.

Бити се приближи до Рейдж, притискайки урната до гърдите си.

— Леле. По-голяма е дори отколкото изглежда на пръв поглед.

— Почакай да влезеш вътре.

Мери отвори багажника и докато вадеше куфара на Аналай, то беше по-силно от нея — вдигна очи към небето и се опита да си я представи как ги гледа отгоре, вижда всичко, което става, и надяваше се, одобрява.

Ще се грижа за нея наистина добре, зарече се Мери. Обещавам ти.

— Да вървим — каза, докато Рейдж затваряше вратата на колата зад себе си.

— Куфарите?

— Ето ги, здравеняко. — Предаде ги в способните му ръце и двамата се целунаха. — Защо не те уловя за ръка, за да ти помогна да намериш пътя.

— Аз също мога да помогна — обади се Бити и го улови за другия лакът.

Мери трябваше да преглътне сълзите си, когато голите гърди на Рейдж се издуха до пръсване. Гордостта му от това, че двете жени в живота му бяха до него, докато изкачваше стъпалата на кралския дом, бе достойна за легенда: дори сляп и несъмнено мъничко натъртен, всеки можеше да види, че е на седмото небе.

И ето че вече бяха във вестибюла и Мери доближи лице до охранителната камера.

— Приготви се — каза на Бити. — Мястото е голямо…

Вратата се отвори и икономът понечи да се усмихне, но замръзна при вида на Бити.

— Това е Фриц! — възкликна момиченцето. — Това е Фриц! Здравей! Аз съм Бити!

И това бе то — икономът се разтопи. Ако беше само малко по-запленен от детето, цялото му лице щеше да се стече от черепа върху мраморния под.

„Похитителите на изчезналия кивот“ и още как.

Догенът се поклони ниско.

— Господарке. И господарю. И… господарке.

Бити надникна покрай едрото тяло на Рейдж.

— Аз господарка ли съм?

Мери кимна и прошепна:

— Ще свикнеш. Аз свикнах.

Тримата пристъпиха в огромното фоайе и първото, което видяха, беше Ласитър на дивана в билярдната. Щракаше с дистанционното срещу телевизора и ругаеше.

— Не ме интересува никакъв футбол! Спортни канали, моля ви се! Къде е „Кой е шефът“?

— Ласитър!

При звука на името си ангелът погледна към тях над масите за билярд. И, господи, как само се усмихна, и доброто, нежно изражение, изписало се върху лицето му, бе много по-ангелско от онова, което показваше обикновено на света. Стана и се приближи до тях, и да, Мери изпита благодарност, че беше облечен в нормални дрехи, дънки и черна риза, русо черната му коса — разпиляна по раменете.