Звярът
- Автор: Уорд Дж. Р.
- Серия: Братството на черният кинджал #14
- Год: 2018
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-220-5
- Переводчик: Вера Паунова
- Жанр: Городское фэнтези
Электронная книга - «Звярът». Краткое содержание книги:
„Красотата на тази история направо ме зашемети… „Звярът“ ме накара да се почувствам сякаш съм се прибрала у дома. Всичко е както трябва да бъде и още по-хубаво, отколкото си го спомням. Притежава всичко, което искам от един любовен роман — душа и възпламеняваща страст. Книгата е великолепна и е една от най-затрогващите истории, които съм чела от дълго време насам. Наистина добре свършена работа.“ Гилти Плежърс Бук Ривюс
И макар и само с периферното си зрение, Мери съвсем ясно зърна момента, в който Бити видя как звярът излиза от тялото на Рейдж.
Момиченцето замръзна, страхът върху лицето му — изместен от изумление.
— Какво… е това?
— То няма да ни нарани — каза Мери.
И ето че те се понесоха, сякаш изстреляни от дулото на оръдие.
За съжаление, човешките кегли с гадното отношение бяха точно на пътя им. И ето как твърдото намерение на Мери да не бъде въвлечена в автомобилен инцидент номер три се провали с гръм и трясък. Извивайки рязко волана, тя успя да не убие един или повече от тях (не че те го заслужаваха), но за сметка на това се блъсна в един контейнер и целият им устрем отиде по дяволите.
Гърдите й се удариха във волана, а изпод смачкания капак се разнесе съскащ звук. Обзета от паника, тя се обърна към Бити.
Слава богу, момиченцето бе успяло да си сложи колана преди сблъсъка…
Нов рев раздра нощта и през един от задните прозорци тя видя, че звярът вече беше тук в цялото си страховито великолепие. И да, човешките хлапаци набързо си промениха мнението за малкото си нападенийце и се запрепъваха в опитите си да изфирясат в обратната посока.
Сякаш за едно бяха сигурни — колкото и невероятно да бе насред паркинга на един търговски център да се материализира дракон, те нямаше да спорят с онова, което като че ли се случваше…
Преди Мери да успее да я спре, Бити вече беше изскочила от колата.
— По дяволите! Бити!
Мери също изскочи навън… и отново изруга. Звярът беше приклекнал, готов да се хвърли в атака, докато продухваше дробовете си с поредния рев.
Не, не, нямаше да си напълни търбуха. Не, нямаше да го бъде…
— Върни се в колата! — изкрещя Мери, докато се втурваше пред звяра, заставяйки между него и отдалечаващите се идиоти.
— Какво е това? — извика Бити. — Какво му стана?
— Ехо! Здравей! — Мери размаха ръце, привличайки вниманието на звяра. — Ето те и теб. Здравей ти, там горе.
Звярът изпуфка и муцуната му оголи огромните зъби в усмивка. А после издаде пронизителен звук, нещо средно между въпрос и протест.
— Не. Не може. Няма да изядеш човеците.
Е, добре де, все още й беше трудно да повярва, че подобни думи наистина излизат от устата й.
Звярът обаче отпусна глава. Сякаш се цупеше.
— Знам. Знам. Обаче ти си падаш по сладкото, нали? Предпочиташ лесърите…
Изведнъж огромната глава на звяра се извърна рязко наляво. И Мери затвори очи, досетила се за причината.
— Бити — измърмори, без да откъсва поглед от дракона. — Казах ти да се прибереш в проклетата кола.
Ноздрите на звяра се разшириха, докато поемаше голяма глътка въздух с миризмата на момиченцето. А после я изпусна обратно.
— Бити! Говоря сериозно! Връщай се…
Пуфтейки щастливо, звярът се опъна на земята и протегна глава към Бити.
Мери отпусна ръце. Погледна към момиченцето.
Бити стоеше там, напълно неподвижна, сякаш умът й все още не можеше да проумее напълно видяното. А после пристъпи бавно напред, отпуснала ръце и повдигнала вежди. Изражението й беше предпазливо и нервно, но изглеждаше твърдо решена лично да види какво се случва с дракона.
Още щастливо пуфтене, сякаш звярът се опитваше да й каже, че е добре. Че няма да бъде лошо момче. Че просто иска да каже „здравей“.
Най-огромното кученце на планетата, помисли си Мери. И да се надяваме да си остане така.
— Бъди внимателна — каза тя. — Никакви резки движения…
— Май ме харесва? Не съм сигурна… но май ме харесва.
Миг по-късно Бити спря точно до главата на дракона, точно до челюстите с огромните зъби, точно до влечуговите очи, които премигваха.
— Може ли да те погаля? — попита.
Звярът издаде въпросителен звук, сякаш имитираше тона й.
— Това „да“ ли беше?
Когато звярът отново издаде онази смесица от мъркане и издишване, Бити протегна разтреперана ръка и я сложи на бузата му.
— О, толкова си гладък. Много по-гладък, отколкото си мислех…
Неочаквано движение накара Мери да се хвърли напред и да дръпне момиченцето настрани. Тревогата й беше напразна.
Звярът просто се беше търкулнал по гръб; сравнително малките му предни лапи — до гърдите му, задните му крака с размерите на къща — вирнати нагоре. За да го почеше по корема, Бити би имала нужда от двуметрова стълба (а Мери — от два ксанакса и бутилка вино), но момиченцето се справи някак, като се приближи и се повдигна на пръсти, а звярът обърна глава и я погледна разнежено.