Друговремец

Вглъбена в нарастващия си страх, отначало не чух тропота на копита. Едва когато жуженето на тълпата и обърнатите в противоположната посока глави привлякоха вниманието ми, дочух ритмичния звук, ехтящ по камъните на главната улица.

Възклицанията станаха по-силни и тълпата се раздели, за да пусне ездача, когото все още не можех да видя. Въпреки дос­корошното си отчаяние почувствах слаба, нелогична надежда. Ами ако Джейми се беше върнал по-рано? Може би херцогът е бил твърде настоятелен или сърните – твърде малко. Надигнах се на пръсти, за да видя лицето на наближаващия ездач.

Хората се бутаха, за да пуснат коня, който подаде дългия си нос между двама мъже най-отпред. Пред изумените погледи на всички – включително и моя, – от коня слезе мършавият Нед Гауън.

Джеф го огледа изумен.

– А вие, сър, сте? – Несъмнено неохотната му вежливост бе породена от сребърните токи на обувките на Нед, както и от кадифеното му палто – работата за главатаря на Макензи се отплащаше добре.

– Казвам се Едуард Гауън, Ваша Светлост – изрече той ясно. – Адвокат.

Мът се прегърби и се поразмърда на табуретката. Дългото му тяло явно вече усещаше напрежението от часовете седене на едно място. Изгледах го втренчено, пожелавайки му да получи херния. Ако щях да изгоря, задето урочасвах хората, нека поне ми се получи веднъж.

– Адвокат ли? – избоботи той. – И какво ви води тук?

Сивата адвокатска перука на Нед Гауън се наклони в извънредно прецизен официален поклон.

– Дошъл съм да предложа услугите си на госпожа Фрейзър, Ваша Светлост – каза той, – изтънчена дама, която със собствените си очи съм виждал да прилага лечебното изкуство с внимание и милосърдие, които не отстъпват на познанията и майсторството ѝ.

Много добре, помислих си. От самото начало започва да движи нещата в наша полза. В другия край на площада Гейли се поусмихна, наполовина възхитено, наполовина подигравателно. Нед Гауън бе необичаен чаровен принц, но точно сега не бях придирчива. Какъвто закрилник дойде – такъв.

С поклон към съдиите и още един, не по-малко церемониален, към мен самата, Нед Гауън изпъна гръб, както му бе привично, вкара палци в гайките на панталона си и се подготви с цялата романтичност на старото си галантно сърце да се бори, използвайки най-силното оръжие на закона – смазващата скука.

Определено бе скучен. Със смъртоносната точност на автоматизирана месомелачка той взимаше под внимание всяко обвинение и го разкъсваше с острието на законите и прецедентите.

Бе благородно представление. Говореше. Говореше. И още – спираше сякаш само за да получи допълнителни въпроси от мъжете на скамейката, но всъщност просто си поемаше дъх за поредния порой от думи.

Дребният възрастен мъж държеше живота ми в ръцете си, а бъдещето ми зависеше изцяло от красноречието му. Би трябвало да не пропускам и думичка от пледоарията му. Вместо това най-неблагодарно се прозявах, неспособна да покрия уста, и пристъпвах от крак на крак, молейки се да ме изгорят и да се свършва с това мъчение.