Кралицата на Юга

— Тогава давай.

Докато гранатата още се търкаля, те се втурват по коридора и взривът ги сварва точно до прозореца. Чувайки зад гърба си откосите от автоматичната пушка на стрелеца, Тереса прескача рамката, като се опитва да не се нарани в парчетата стъкла. Но щом се подпира на лявата ръка, стъклото се счупва. Усеща гъстата и топла течност да се стича по дланта й, докато се прехвърля навън и дъждът я блъска силно в лицето. Керемидите от стрехата скърцат под краката й. Запасва пистолета на кръста си, преди да се плъзне по мократа повърхност. Убива скоростта във водосточния улей по покрива. Сетне, след кратко колебание, скача.

Гази в калта, отново с пистолета в ръка. Поте Галвес се приземява до нея. Удар. Стон от болка.

— Тичай, Поте. Към оградата.

Няма време. Сноп от фенер ги търси трескаво из къщата и пукотевицата пак започва. Този път куршумите плющят и потъват в локвите. Тереса вдига „Зиг-Зауер“-а. Дано цялата тази свинщина да не го е запушила. Стреля методично, внимателно, без да си губи ума, заобикаля и пада по очи в калта. Изведнъж забелязва, че Поте Галвес не стреля. Обръща се към него и на далечната светлина от улицата го вижда, проснат до една колона на долната веранда, от другата страна.

— Съжалявам, шефке — чува го да шепне — … Този път ме надупчиха лошо.

— Къде?

— Точно в корема… И не зная дали е дъжд или кръв, но се лее с литри.

Тереса хапе покритите си с кал устни. Гледа светлините зад железните решетки на вратата, уличните лампи, които очертават палмовите и манговите дървета. Ще бъде трудно, убеждава се тя, да успее сама.

— А пушката?

— Ето я… Между вас и мен… Сложих й двоен пълнител, но я изпуснах, когато ме уцелиха.

Тереса се надига леко, за да види. Автоматът лежи на стъпалата на верандата. Откос от къщата я кара отново да се залепи за земята.

— Не я стигам.

— Знаете ли, наистина съжалявам.

Пак гледа към улицата. Има струпани хора до вратата, полицейски сирени. Някакъв глас казва нещо по мегафон, но не успява да го разбере. Между дърветата, вляво, чува шляпане в калта. Стъпки. Сянка. Някой се опитва да я заобиколи оттам. Надявам се, хрумва й внезапно, че тези мръсници нямат мерници за нощно виждане.

— Нужна ми е пушката — казва Тереса.

Поте Галвес не отговаря веднага. Сякаш премисля.

— Вече не мога да стрелям, шефке — казва накрая. — Нямам сили… Но мога да се опитам да ви я приближа.

— Не се занасяй. Ще те очистят, щом си подадеш муцуната.

— Вече не ми пука. Когато идва краят, просто идва и няма мърдане.

Нова сянка нагазва в калта сред дърветата. Времето лети, разбира Тереса. Още две минути и единственият изход вече няма да го има.

— Поте.

Тишина. Никога не го беше наричала така, по име.

— Слушам ви.

— Подай ми шибаната пушка.

Пак тишина. Барабаненето на дъжда в локвите и по листата на дърветата. После, в дъното, глухият глас на стрелеца.