Прелестни създания

Беше почти пладне, когато се запътих по дългия път към вкъщи. Тъмносиви и златисти ивици прорязваха сините небеса над главата ми. Атмосферното налягане падаше, но мисля, че имаше поне няколко часа преди да се разрази бурята. Струваше ми се, че Лена все още е в шок. Но бях готов и за най-силната буря, която можеше да ни връхлети. А когато тя дойдеше, сезонът на ураганите в Гатлин щеше да прилича на лек пролетен дъждец.

Леля Дел предложи да ме закара у дома, но исках да се поразходя. Макар всяка кост в тялото ми да ме болеше, имах нужда да прочистя съзнанието си. Пъхнах ръце в джобовете на дънките си и усетих познатата бучка. Медальонът. С Лена трябваше да намерим начин да го върнем на другия Итън Уейт, онзи, който лежеше в гроба си, както Женевиев бе поискала да го направим. Може би така Итън Картър Уейт щеше да намери покой. Дължахме и на двамата толкова много.

Стигнах отново до разклонението, това, което ми се струваше толкова страшно, преди да познавам Лена. Преди да разбера накъде отивам. Преди да усетя какво представляват истинският страх и истинската любов.

Вървях покрай полята надолу по шосе номер 9, мислейки за онзи първи път, когато се срещнахме, за онази първа вечер в бурята. Мислех за всичко. Как за малко да загубя баща си и Лена. Как отворих очи и я видях да ме гледа, а аз си помислих какъв невероятен късметлия съм. Преди да осъзная, че сме загубили Макон.

Мислех си за Макон, за книгите му, вързани с канап и хартия, за съвършено колосаните му ризи и за още по-съвършената му стойка. Мислех за това колко трудно ще й бъде на Лена, как ще й липсва, как ще се надява да чуе гласа му поне още веднъж. Но аз щях да бъда до нея така, както ми се беше искало да има някого до мен, когато загубих мама. А и след последните няколко месеца и след като бях получил онова съобщение от майка си, вече не мислех, че Макон си е отишъл напълно. Може би беше още тук някъде и точно в този момент ни наблюдаваше с критичен поглед, както винаги. Той се беше пожертвал заради Лена, убеден бях в това.

Правилният избор и лесният избор невинаги са едно и също нещо. Никой не знаеше това по-добре от Макон.

Погледнах към небето. Сиви вихрушки се виеха сред синьото пространство над мен, същото синьо, в което беше боядисан и таванът на стаята ми. Запитах се дали този оттенък наистина пречи на дивите пчели да си правят гнезда. Дали тези пчели наистина вярват, че това е небето.

Изумително е какво можеш да видиш, когато не гледаш втренчено около себе си.

Извадих айпода от джоба си и го включих. Имаше нова песен в плейлистата ми.

Взирах се дълго време в нея.

„Седемнайсет луни“.