Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
— Аз… аз Мрак ли съм?
— Все още не, не и сега.
— Светлина ли съм?
— Не. Не мога да кажа, че си… Все още не.
Погледнах към небето. Пушекът закриваше всичко — дърветата, небето… Там, където трябваше да бъдат луната и звездите, имаше само плътно черно нищо. Пепел и огън, и дим, и нищо.
— Ама…
— Да?
— Къде е луната?
— Ако ти не знаеш, дъще, аз определено няма как да знам. В един миг стоях и гледах към твоята Шестнайсета луна. И ти също стоеше там и гледаше нагоре към звездите, сякаш само Бог в небесата би могъл да ти помогне, с вдигнати нагоре ръце, все едно държеше самото небе. И после… нищо. Само това.
— Ами Призоваването?
Ама спря за малко, за да помисли.
— Ами не знам какво става, когато няма луна в полунощ на рождения ден на чародеец, на шестнайсетата му година. Досега такова нещо не се е случвало, поне доколкото ми е известно. Както ми се струва, ако няма Шестнайсета луна, май няма да има и Призоваване.
Би трябвало да почувствам, облекчение, радост, объркване… Но изпитвах само болка.
— Значи… свърши?
— Не знам. — Ама ми протегна ръка и ме издърпа, докато и двете се изправихме на крака. Ръката й беше силна и топла и почувствах, че главата ми се прояснява. Сякаш и двете знаехме какво ще направя. Точно както подозирах, че и Айви е знаела какво ще направи Женевиев в този момент, преди много, много години.
Щом отворихме напуканата корица на книгата, разбрах веднага на коя страница да отида.
— Знаеш, че това е противоестествено. И че ще има последствия.
— Знам.
— Наясно си — няма гаранции, че ще стане. Последния път нещата не са се развили много добре. Но ще ти кажа едно: свързах се с прапралеля си Айви — и тя, и другите Велики ще ни помогнат, ако е по силите им.
— Ама. Моля те. Нямам друг избор.
Тя ме погледна в очите. Най-накрая кимна с глава.
— Знам, че не мога да кажа нищо, което да ти попречи да го направиш. Защото обичаш момчето ми. И защото и аз го обичам, ще ти помогна.
Погледнах я и разбрах.
— И затова си донесла тази нощ „Книгата на луните“ тук.
Тя пак кимна. Протегна ръка към врата ми и извади гердана ми, на който висеше пръстенът на Итън, изпод суичъра му с емблемата на гимназия „Джаксън“, който още носех.
— Това е пръстенът на Лила. Явно те обича безкрайно много, щом ти го е дал.
Итън, обичам те.
— Любовта е могъща сила, Лена Дюшан. А майчината любов е сила, която не бива да бъде пренебрегвана. Струва ми се, че Лила се опитва да ви помогне, доколкото може.
Ама дръпна пръстена от врата ми. Когато верижката се скъса, усетих как прерязва кожата ми. Ама постави пръстена на средния ми пръст.
— Лила щеше да те хареса. Ти притежаваш нещо, което Женевиев не е имала, когато е използвала книгата. Любовта и на двете семейства.
Затворих очи; усещах допира на студения метал върху кожата си.
— Надявам се, че си права.
— Чакай. — Ама се наведе и извади все още завития в нейната кърпичка медальон на Женевиев от джоба на дънките на Итън. — За да напомня на всички, че вече си поела върху себе си проклятието. За всеки случай. — Въздъхна тежко. — Не искаме да бъдеш съдена два пъти за едно и също престъпление.
Остави медальона върху книгата.
— Този път ще го направим както трябва. — След това свали износения амулет от своята шия и го постави върху книгата, точно до медальона. Малкият златен диск приличаше на монета с изтъркан от времето и носенето образ. — За да знаят всички — ако закачат момчето ми, значи закачат и мен.
Затвори очи. Аз затворих моите. Докоснах страниците с ръце и започнах да припявам, първо бавно, после все по-силно и по-силно:
Изговарях думите с увереност. Онази увереност, която идва, когато наистина не се интересуваш дали ще живееш, или ще умреш.