Прелестни създания
- Автор: Штоль Маргарет, Гарсия Ками
- Серия: Прелестни създания #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-230-0
- Переводчик: Паулина Мичева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Прелестни създания». Краткое содержание книги:
Друг път е прокълната…
Лена Дюшан се различава от всички други момичета в малкото градче Гатлин.
Надарена с чародейни сили, тя се опитва да се слее с останалите и да се пребори с проклятието, което преследва рода й от години. Но дори и сред обраслите с бурени градини, мрачни тресавища и ронещи се надгробни камъни на потъналия в следобедна дрямка град, тайните не могат да останат скрити дълго…
Итън Уейт се опитва да напусне града, в който семейството му е живяло винаги, и брои месеците до заминаването си в колеж. През деня отчаяно се бори със скуката, през нощта обаче започва да сънува един и същ странен сън с тайнствено момиче.
Когато Лена идва да живее в най-старото имение в окръга, обвито със зловеща слава, Итън е привлечен неустоимо от нея и е твърдо решен да открие каква е връзката между тях.
В град без изненади — тъмен и злокобен, една тайна може да промени всичко.
И само любовта може да те изведе от мрака…
Краят на съня, който не ни беше позволено да видим. Само че тази част не беше сън, защото болката беше напълно реална.
Изненадан ли си, Итън? Смяташе, че Лена е единственият чародеец тук?
Гласът на Сарафина започна да заглъхва.
Да видим дали сега ще остане Светлина.
Докато губех съзнание, мислех само, че ако бях облечен в униформа на войник от Конфедерацията, можех съвсем лесно да мина за Итън Картър Уейт. Дори раната беше на същото място. А и носех същия медальон в джоба си. Макар да бях дезертирал не от армията на Лий, а от баскетболния отбор на гимназия „Джаксън“. И също като него мечтаех за момиче — чародейка, която винаги щях да обичам.
Итън! Не!
Не! Не! Не!
В един миг крещях, в следващия думите заседнаха в гърлото ми. Спомних си как Итън падна. Спомних си усмивката на майка ми. Блясъкът на ножа, кръвта… Кръвта на Итън.
Това не се случваше.
Нищо не се движеше, нищо. Всичко беше застинало съвършено на едно място като сцена от музей на восъчните фигури. Облаците дим бяха гъсти и сиви, но не помръдваха, не отиваха нито надолу, нито нагоре. Просто висяха във въздуха, сякаш бяха направени от картон, част от сценичния декор на някаква пиеса. Пламъците все още се протягаха наоколо, все още бяха горещи, но не поглъщаха нищо. Не се чуваше и никакъв звук. Всичко беше точно така, както е било в предишната секунда.
Баба се беше навела над мисис Линкълн, за да докосне лицето й, ръката й висеше във въздуха. Линк държеше ръката на майка си, коленичил до нея в калта като уплашено малко дете. Леля Дел и Мариан стояха на долните стъпала на криптата, пазейки с ръце лицата си от дима.
Чичо Макон лежеше на земята, Бу се беше свил до него. Хънтинг се бе облегнал на едно дърво на няколко стъпки встрани и се наслаждаваше на последиците от „работата“ си. Коженото яке на Ларкин се беше подпалило, тъй като той се бе натъкнал на огъня, по средата на пътя към „Рейвънуд“.
И Сарафина. Майка ми стоеше на върха на криптата, държеше гравиран кинжал, древно чародейско творение, високо над главата си. Лицето й беше изпълнено с ярост и злоба. От острието още се стичаха капки кръв върху безжизненото тяло на Итън. Дори капките бяха замръзнали във въздуха.
Ръката на Итън беше протегната нагоре, към ръба на покрива на криптата. Той се бе свлякъл на земята, в гробището отдолу. Както в съня ни, само че наопаки. Не аз се изплъзнах от ръцете му. Той се изплъзна от моите.
Протегнах се и отместих дима и пламъците, докато пръстите ни се преплетоха с неговите. Итън, обичам те. Не ме изоставяй. Не мога да се справя без теб.
Ако имаше пълнолуние, щях да видя лицето му. Но луната я нямаше, не и сега, и единствената светлина, идваща от огъня, все още беше замръзнала. Небето беше празно, абсолютно черно. Там нямаше нищо. Тази нощ бях загубила всичко.
Заплаках, докато вече не можех и да дишам. Пръстите ми се изплъзнаха от неговите. Знаех, че вече никога не ще усетя допира им до косата си.
Итън.
Исках да извикам името му, въпреки че никой нямаше да ме чуе, но не ми беше останала сила. Не ми беше останало нищо, освен тези думи. Спомних си ги — думите от виденията. Спомних си всяка една от тях.
— Не го прави, Лена Дюшан. Не се забърквай с тази „Книга на луните“, не ни докарвай отново целия този мрак. — Отворих очи. Ама стоеше до мен, сред пламъците. Светът около нас все още не помръдваше.
Погледнах я.
— Великите ли направиха това?
— Не, дете. Заслугата си е твоя. Великите само ми помогнаха да дойда при теб.
— Как бих могла да го направя?
Ама седна до мен в калната пръст.
— Все още не осъзнаваш на какво си способна, нали? Поне за това Мелхизедек се оказа прав.
— Ама, за какво говориш?
— Все повтарях на Итън, че някой ден ще направи дупка в небето. Но трябва да призная, че не той, а ти я направи.
Опитах се да изтрия сълзите от лицето си, но те продължаваха да извират. Когато стигнаха до устните ми, усетих, че имат вкус на сажди.