Черната призма [bg]

„Май ще пия само вино.“

И което бе по-важно, миризма на печено месо изпълваше въздуха.

Стомахът на Кип закъркори. Бяха излапали взетата от него храна по-бързо, отколкото си мислеше — всъщност я беше излапал предимно той, — и сега не разполагаха с нищо. „Е, освен едно руло данари, което откраднах, на стойност колкото половингодишна заплата.“

Ах, да. Вярно.

— Ще се разделим — каза Лив. — Ти се насочваш право към центъра на лагера. Предполагам, че палатките на краля са разпънати там. Карис е важна личност, така че може би я държат наблизо. Аз ще ида да потърся при притеглящите. Един пленен маг вероятно ще бъде надзираван от други магове. Тя трябва да е на едно от двете места. Ще се срещнем отново тук след, да речем, три часа?

Кип кимна. Беше впечатлен. Сам изобщо не би се оправил.

Лив скочи от коня и изчезна. Никакви колебания, никакви размишления. Кип я изпрати с поглед. Беше гладен.

Поведе едрия кротък кон напред, като подръпваше юздите всеки път, когато животното се опитваше да попасе тревата отляво или отдясно. Приближи се към един от по-големите огньове. Не един, а два глигана се печаха на шишове над пламъците и докато Кип се взираше в тях и преглъщаше, една от най-дебелите жени, които бе виждал, отряза с няколко сръчни движения голяма мръвка от добре изпечения бут. Ароматът беше чуден, апетитен, съблазнителен, превъзходен, изумителен, омайващ, парализиращ. Кип не можеше да помръдне — докато не я видя как надига месото към устните си.

— Извинете! — каза той по-високо, отколкото възнамеряваше. Другите около огъня вдигнаха очи.

— Не усетих да се е размирисало — рече дебеланата и захапа тлъстата мръвка. Нещо в Кип сякаш умря. После още повече, когато суровите мъже и жени около огъня се засмяха. Дебеланата, с месото в едната ръка и дълъг нож в другата, се ухили между хапките. Имаше поне три гуши, а чертите на лицето ѝ се губеха сред тлъстините, които го притискаха от всички страни като група хулигани, заобиколили недодялано хлапе. Ленената ѝ пола можеше да служи за палатка. Буквално. Тя се извърна от Кип, пъхна ножа обратно в канията и продължи да върти шиша. Задникът ѝ бе нещо повече от тресяща се грамада — беше архитектурен паметник.

— Извинете — рече Кип, като се съвзе. — Чудех се дали не бих могъл да си купя малко вечеря. Имам пари.

При тези думи всички около огъня наостриха уши. Кип внезапно се зачуди дали е избрал най-подходящия огън, до който да спре. Или всички в лагера бяха мърляви като тези?

Той се огледа. Ами да, всъщност бяха.

Мамка му.

Бръкна в кожения колан за пари, където бе прибрал рулото калаени данари. Беше взел колана първо, защото в него вече имаше пари, и второ, защото така щеше да му е по-лесно да ги носи. Монетите бяха нанизани на квадратна пръчица, която пасваше на квадратните дупки по средата им и беше със стандартна дължина, така че на хората да им е лесно да си броят парите — разбира се, при броенето на чуждите все още се използваха везни. Това бе удобно и пречеше на монетите да звънтят при всяка крачка, както ако са в кесия. Освен това получените рула можеха да се увият в кожа, за да се прикрепят към колан или да се скрият в дрехите. Кип просто бе зърнал проблясъка в това руло и го бе грабнал.