Черната призма [bg]

69.

— Момчето е изчезнало — докладва Железни. Вече беше почти полунощ. Стояха на покрива на Травертиновия дворец и се взираха към залива. — Кип — добави, като че ли имаше и някакво друго момче. Но не каза „синът ви“.

„Страхотна работа, как всички трябва да споменават деликатно моите прегрешения. Моите прегрешения? Да бе! Благодаря ти, братко.“

— Защо не са ми съобщили? — попита Гавин. Цяла вечер се бе преструвал на брат си пред притеглящи, които ги познаваха и двамата, и при това трябваше да си дава вид, че се забавлява. Беше смущаващо. Беше се наслаждавал на компанията на старите си врагове и постоянно имаше чувството, че всичко пред погледа му се размива. Мъжете и жените, които бе мразил като Дазен, всъщност бяха доста приятни хора. Няколко от старите приятели на Дазен, макар и не всички, се държаха малко дръпнато, което ги правеше неприятни. Гавин се взираше в мъже и жени, които бе уредил да живеят и работят далеч от Ясписите, само за да не го застрашат, и си мислеше: „Аз ви съсипах живота, а вие така и не го разбрахте. Липсвахте ми.“

— Открихме едва преди няколко минути. Тази бележка бе оставена на видно място. Другата беше пъхната под завивките.

„Умно. Кип постигна точно каквото е целял: спечели си време. Попречи ни да го търсим цял ден.“ Гавин протегна ръка — знаеше, че бележките ще са у Железни. Командирът му ги подаде.

Важната гласеше: „Аз съм тиреец и съм млад. Ще бъда по-полезен като шпионин, отколкото тук. Никой няма да ме заподозре. Ще се опитам да намеря Карис.“

„Шпионин ли? Оролам да ме порази!“

— Някакви други новини? — попита Гавин.

— Взел е кон и руло монети.

— Значи може да се забърка в още по-големи неприятности, отколкото ако просто бе влязъл във вражеския лагер, въоръжен само с илюзиите си — рече Гавин.

Железни не отвърна. Обикновено оставяше без внимание думи, които изтъкват очевидното.

— Дъщерята на Данавис също е изчезнала. Конярят каза, че поискала кон, но ѝ отказал. Изглежда, е намерила бележките и е тръгнала след него.

Гавин се взираше към морето. Пазителката — статуята, която охраняваше входа на залива и между чиито крака минаваше всеки моряк, — стискаше копие в едната си ръка и факел в другата. За факела се грижеше жълт притеглящ, чиято единствена работа бе да го поддържа винаги пълен с течен жълт луксин. Специални прорези в стъклото бавно изпускаха жълтия луксин във въздуха, където той се превръщаше обратно в светлина. Тя бе улавяна и насочвана в нощта от огледала, въртящи се бавно на зъбни колела, които се задвижваха от вятърна турбина, когато имаше вятър, и впрегатен добитък, когато нямаше. Тази нощ лъчът озаряваше мъгливия въздух, прорязвайки големи ивици в мрака. Точно това се предполагаше да прави всеки притеглящ: да носи светлината на Оролам в най-тъмните кътчета на света.

Точно това се опитваше да направи и Кип.

Железни каза:

— Ако той влезе в моя лагер и гледа да не се набива на очи, аз не бих го заподозрял, че шпионира.