Прашинка в Божието око
- Автор: Нивен Ларриё, Пурнель Джери
- Серия: Сламкарите #1
- Год: 2000
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Прашинка в Божието око». Краткое содержание книги:
49. Парад
Спускателната совалка кацна на покрива на Двореца. Високият вой на дюзите заглъхна до ниско ръмжене, после утихна. Навън се разнесе приглушен тътен на барабани, после люкът се отвори и той стана оглушителен.
Дейвид Харди запремигва под утринните слънчеви лъчи, които се отразяваха в пъстрия камък на Двореца. Той пое глътка свеж въздух без мирис на кораби, хора и филтри и усети топлината на Нова Каледония. Под краката си почувства твърда скала. У дома!
— Почетна гвардия, мирно!
„О, Господи“ — помисли си Дейвид, изправи рамене и се спусна по рампата, докато операторите фокусираха обективите си. Последваха го други офицери и цивилни. Доктор Хорват бе последен и когато се появи, капеланът кимна на командващия парада.
— За почест! — Петдесет чифта бели ръкавици изпълниха абсолютно еднакви движения и едновременно вдигнаха оръжията си. Петдесет алени ръкава, натежали от златни акселбанти на раменете, застинаха в еднаква поза. Барабаните биеха все по-силно и по-бързо.
Сламкарите закрачиха по рампата. Очите им мигаха под силната светлина на чуждото слънце. Музикантите надуха тръби, после внезапно настъпи тишина, нарушавана само от далечното улично движение. Дори журналистите стояха неподвижно на високата си трибуна. Извънземните се заоглеждаха.
Любопитство! Най-после човешки свят и хора, които управляваха. Но какво правеха? Отпред имаше две редици от по двайсет и пет изпънати морски пехотинци, вдигнали оръжията си в явно неудобна поза, всички абсолютно еднакви. Очевидно не заплашваха никого, ала Иван неволно се обърна, за да потърси зад себе си своите воини.
От дясната им страна имаше още пехотинци, но те носеха музикални инструменти, а не оръжие. Неколцина държаха сведени напред знамена. Други трима бяха въоръжени, а четвърти развяваше високо във въздуха флаг със символи, които вече бяха виждали. Корона и космически кораб, орел, сърп и чук.
Точно пред тях край тълпата от „Ленин“ и „Макартър“ стояха други хора с всевъзможни дрехи. Очевидно чакаха да говорят със сламкарите, но не говореха.
— Капитан Блейн и госпожица Фаулър — изцвъртя Джок. — Позите им показват, че отдават почит на двамата пред тях.
Дейвид Харди поведе извънземните напред. Те все още бърчеха носове и бъбреха помежду си.
— Ако атмосферата не ви понася — каза капеланът, — можем да ви дадем филтри. Не забелязах да ви безпокои въздухът в кораба.
— Не, не, просто няма никакъв мирис — отвърна едната посредничка. Харди не можеше да ги различава една от друга. — Освен това съдържа повече кислород. Мисля, че проблемът е в…
— Гравитацията ли?
— Да. — Тя примижа към слънцето. — И ще имаме нужда от тъмни очила.
— Естествено. — Стигнаха до края на почетната гвардия. Капеланът се поклони на Мерил. Двете посреднички имитираха движението му. Белият остана изправен за миг, после се поклони, но не толкова дълбоко.
Доктор Хорват чакаше.
— Принц Стефан Мерил, вицекрал на негово императорско величество в сектора отвъд Въглищния чувал — съобщи министърът. — Ваше височество, посланикът от Сламката. Нарича се Иван.
Мерил се поклони официално, после посочи Бенджамин Фаулър.
— Сенатор Бенджамин Брайт Фаулър, лорд-председател на извънредната имперска комисия. Сенатор Фаулър е упълномощен да разговаря с вас от името на императора и ви носи послание от негово величество.
Сламкарите отново се поклониха.
Сенатор Фаулър бе позволил на камердинера си да му избере подходящо облекло — все пак записите на посрещането щяха да се гледат от милиарди хора. Носеше тъмна туника с малко златно слънце от лявата страна на гърдите, коланът му беше нов, панталоните му стояха добре и потъваха в кончовите на меки лъскави ботуши. Докато Род Блейн му подаваше пергаментов свитък, той пъхна под мишница черния си бастун със златна дръжка.