Четиридесет и петимата

— Благожелателна? — учуди се Шико. И си повтори: — „Отколкото те заслужават“… От ясно по-ясно освен постскриптума — каза Шико. — Тогава да му обърнем повече внимание.

— Драги господин Шико — осмели се да продума Бономе, — още не сте ми казали как да постъпя с трупа.

— Представи си, да речем, че капитанът се е намесил в улична свада с швейцарците или с наемниците, подир която са го внесли тук ранен. Не би отказал да го приемеш, нали?

— Разбира се, не.

— Да речем, че въпреки топлите ти грижи той все пак е предал Богу дух, тъй да се каже, в ръцете ти. Това щеше да е просто нещастие, нали?

— Разбира се.

— Вместо да те упрекват, в такъв случай заслужаваш похвала за човещината си. Да допуснем също, че преди да умре горкият капитан е произнесъл добре известното ти име на игумена на „Свети Яков“ при Сент-Антоанските врати.

— На дон Модест Горанфло ли? — учуди се Бономе.

— На същия. Какво ще направиш? Ще съобщиш на дон Модест, той спешно ще се яви при теб и тъй като в един от джобовете на убития ще намери и кесията, през ум не би му минало да те заподозре в каквото и да било.

— Разбирам, драги господин Шико, вие сте голям човек!

— Освен всичко друго ще заслужиш и награда, задето писмото ще стигне до местоназначението си.

— Защо, нещо тайно ли има в него?

— В такива времена като нашето всичко е тайна, драги Бономе.

Като изрече тази сентенция, Шико така успешно съедини двете половинки на печата, че дори и най-опитното око не би забелязало никаква повреда. След това отново мушна писмото в джоба на убития, почака Бономе да му превърже раната, навлече ризницата, прибра шпагата в ножницата и тръгна към вратата. Но се върна.