Четиридесет и петимата
- Автор: Дюма Александр
- Серия: Маргьорит дьо Валоа #3
- Язык: болгарский
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Четиридесет и петимата». Краткое содержание книги:
В последната част на трилогията — „Четиридесет и петимата“, отново се срещаме с Диана дьо Монсоро, трагично влюбена в рицаря Бюси, предателски убит. Тя си поставя за цел да отмъсти на убийците му. Впечатляваща е картината на обречеността на фамилията Валоа. Публичната екзекуция на политическия престъпник Салсед не може да спаси Анри III, не могат да го спасят и четиридесет и петимата верни телохранители.
И го бодна в корема; както преди го беше боднал в челото.
Бороме изрева като бесен и скочи от масата.
— Така е по-добре — отбеляза Шико. — Сега сме изправени лице в лице и ще можем да си приказваме по време на фехтовката. Ех, капитане, капитане, значи понякога от нямане на работа упражнявате и занаята на убиец?
— Върша го по същия начин, както и вие, в името на каузата — отговори Бороме, изплашен от мрачния огън, който пламна в очите на противника.
Бороме успя да нанесе на Шико лек удар в гърдите.
— Никак не е зле, но тази хватка ми е позната: бяхте я демонстрирали на младия Жак. Признавам, друже, че в собствените си очи ви превъзхождам, защото не аз първи ви нападнах. Нещо повече, дадох ви възможност да осъществите намеренията си, като подложих гърба си за удара ви. Защото всъщност имам едно предложение за вас.
— Не желая да ви слушам! — викна Бороме, подлуден от спокойствието на Шико.
И нанесе удар, който можеше да прониже гасконеца, ако онзи не беше отскочил назад.
— Все пак ще ти кажа условията си, за да не се чувствувам после виновен.
— Мълчи! — викна Бороме. — Напразно се стараеш.
— Уверявам те, изобщо не целя да пролея кръвта ти. Ако се наложи да те убия, ще стане само в краен случай.
— Убий ме, ако можеш! — викна разярен Бороме.
— Ще те убия с един точен удар, ако не приемеш моите условия.
— Какви условия, кажи де!
— Ще започнеш да служиш на краля, но привидно ще продължаваш да изпълняваш задълженията си към фамилия дьо Гиз.
— Сиреч ще шпионирам като тебе?
— Не, ще се различаваме: на мен не ми плащат, а на теб ще ти плащат. Преди всичко ще ми покажеш писмото на монсеньор дьо Гиз до госпожа Монпансьо. Ще ми дадеш да направя копие от него и ще те оставя за сега на мира. Какво ще кажеш? Няма да отречеш, че съм мил и отстъпчив, нали?
— На ти! — викна Бороме. — Това е моят отговор.
Отговорът бе удар, с който Бороме одраска рамото на противника си.
— Не остава нищо друго — рече Шико — освен да ти покажа друг удар, прост и изящен.
И той премина в нападение.
— Това е моят удар. Фалшива атака от четвърта позиция.
Бороме парира удара му и отскочи назад. Обаче повече нямаше накъде да отстъпва — вече беше притиснат до стената.
— Така си и мислех: избираш кръгова отбрана. Грешка — китката на ръката ми е по-силна от твоята. И така, замахвам, връщам се в трета позиция, правя крачка напред и атакувам — мъртъв си.
Наистина след думите последва удар — по-право — няколко удара. Острието като игла се заби в гърдите на Бороме и с глух звук го закова за чамовата преграда на сепарето.
Капитанът разпери ръце и изпусна шпагата. Зениците му се разшириха, очите му кръвясаха, по устните му изби розова пяна и той склони глава на рамото си с въздишка, която приличаше на предсмъртен хрип. Злочестият Бороме, като гигантска пеперуда бе забоден той на стената, в която конвулсивно се удряха краката му.
Шико, невъзмутим и хладнокръвен както винаги в решителни мигове, пусна шпагата, която остана да стърчи хоризонтално, забита в стената, разкопча колана на жертвата, извади от джоба писмото и прочете адреса:
До херцогиня дьо Монпансьо.
А от раната тънко струеше кръвта на капитана и по лицето на ранения се изписваха мъките на агонията.
— Умирам, умирам — пошепна той, — Господи, смили се над мен…
Молбата за Божието милосърдие трогна Шико.
— Да бъдем и ние милосърдни — каза той. — Човекът е обречен да умре, нека поне не се мъчи.
С тези думи отиде до преградата, издърпа шпагата и подхвана Бороме, за да не падне той на пода.
Обаче грижата му беше безполезна: кръвта на Бороме шурна от раната, за да отнесе и последните искрици живот, който още мъждукаше в тялото му.
Тогава Шико отвори вратата и повика Бономе.
Не се наложи да повтори. Кръчмарят подслушваше зад вратата; той чу шума от дръпването на масата, звъна на шпагите и най-накрая звука на падащото тежко тяло. Само дето не знаеше кой от противниците е сразеният.
В интерес на истината трябва да споменем, че когато метр Бономе чу гласа на гасконеца и видя, че Шико отваря вратата, лицето му грейна от неподправена радост.
Шико, от чийто поглед нищо не можеше да убегне, забеляза радостта му и почувствува благодарност към кръчмаря.
Бономе влезе в сепарето, разтреперан от страх.
— О, Господи Исусе! — възкликна той, щом видя плувналия в кръв капитан.
— Какво да се прави, клети ми Бономе: на милия капитан, изглежда, му е много зле.