Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
Тя стисна сребърното разпятие като спасително въже. Заговори отново. Този път гласът й бе малко по-силен, малко по-бърз, намекваше за растяща тревога. Петросян постави ръка на коляното й, за да я успокои.
— Казва, че не иска да свидетелства — преведе той.
— Никой не иска от теб да свидетелстваш, Восги. Моля те само да отговориш на няколко въпроса. Ще можеш ли да го направиш?
Тя продължаваше да стиска разпятието. След малко пое дъх и кимна.
— Благодаря ти — рече Бен Рои. — Ще се опитам да бъда максимално бърз.
Говореше като лекар, който се кани да направи инжекция. Плесна с ръце и се усмихна окуражаващо, или поне така се надяваше.
— Когато госпожа Клайнберг е дошла в приюта, ти си разговаряла с нея. Спомняш ли си?
— Кей — промълви тя.
— Споменавала ли си нещо за златна мина?
Момичето поклати глава.
— Златна мина в Египет.
Отново поклащане на глава.
— Сигурна ли си? Не бързай.
Тя промълви нещо.
— Сигурна е — преведе архиепископът.
— Ами за компания на име „Барън Корпорейшън“? Голяма американска фирма.
— Не.
Той повтори името, този път по-бавно и отчетливо, за да е сигурен, че го е разбрала правилно. Същата реакция. Бен Рои се помъчи да скрие разочарованието си. Беше се надявал от самото начало да улучи в десетката. Да си спести време, да избегне дългия разговор. Не се получаваше. Налагаше се да разшири целта си.
— Можеш ли да ми кажеш за какво разговаряхте, Восги? — попита той.
Тя изправи рамене и сви десния си крак под левия. Отново промълви нещо.
— Разказала е на госпожа Клайнберг откъде е дошла — преведе Петросян. — За селото си, за семейството си. А после и… за случилото се с нея.
Бен Рои даде знак, че моли за повече подробности. Момичето докосна разпятието. Заговори толкова тихо, че архиепископът трябваше да наклони глава към нея, за да я чуе.
— Казва, че била на четиринайсет, когато я отвели — преведе той. — Връщала се от училище. Отвлекли я на пътя. Двама мъже. Не знае кои са били. Най-вероятно азербайджанци — селото й било до самата граница.
Връзката проблесна в ума на Бен Рои. Зиски беше изровил нещо в хода на разследването. Нещо за „Барън“. Започвали да разработват златна мина в Източна Армения. Близо до границата с Азербайджан. Каза го на Восги, попита дали е чувала за подобно нещо. Не беше. В нейния край нямало мини. Имало само планини, реки и птицекомбинат, в който работели баща й и братята й. Бен Рои се отказа, направи й знак да продължи. Петросян взе ръката й в своята.
— Откараха ме в една къща — преведе той, когато тя заговори отново. — И след това в други къщи. Имаше други момичета. Караха ни… Мисля, че се досещаме какво са я карали да прави.
Архиепископът погледна детектива в очите и Бен Роц кимна. Не беше нужно Восги да преживява отново онова, през което бе минала.
— Знаеш ли кои са те? — попита той.
Восги сви рамене.
— Местеха ме много — преведе Петросян. — Знам, че бях в Турция. Чувах гласовете през прозореца. Познах говора. После бях продадена на други хора, които ме откараха с кораб на едно място с…
Петросян прекъсна и я попита нещо. Момичето обясни.
— … туристи — продължи той. — Младежи. От различни страни. Може би германци. Англичани. Не е сигурна. После отново в Турция. Голям град. Държали я в мазе. Било тъмно. Редели се на опашка.
Момичето се беше поотпуснало и говореше с малко по-силен глас. В същото време тонът й стана безизразен, дистанциран, сякаш описваше не себе си, а някой друг. Бен Рои си спомни какво му бе казала Мая Хилел в приюта, че момичетата приемали други имена: „Помага им да се дистанцират от онова, което са ги карали да правят. Така си мислят, че ги е правил някой друг, не те.“
— Мисля, че бях в града почти година — продължи преводът. — А после група от нас се качи на друг кораб. След това някакви араби ни преведоха през пустиня и така стигнах до Израел. Бяхме по три или четири в апартамент. През цялото време ни наблюдаваха. Понякога ме извеждаха и ме караха…
Бен Рои вдигна ръка, за да я спре. Восги избързваше с разказа си. Той се интересуваше от по-ранен момент.
— Можеш ли да се върнеш назад? — попита той. — Каза, че си била в Турция, в някакъв град…
Восги кимна.
— И после са те откарали с кораб.
Ново кимване.
— До пристанище?