Лабиринтът на Озирис
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Лабиринтът на Озирис». Краткое содержание книги:
Журналистка е брутално убита в арменската катедрала в Йерусалим и детектив Ариех Бен Рои се заема да открие убиеца. Една от оскъдните следи като че ли не пасва с разследването — връзка със стар случай с изчезнал човек в Египет. Озадачен, Бен Рои се обръща за помощ към стария си приятел и съперник Юсуф Халифа от полицията в Луксор.
Макар и изтерзан от лични проблеми и погълнат от друг случай с мистериозно отровени кладенци в Източната пустиня, Халифа се съгласява да помогне на приятеля си.
Онова, което открива, ще промени завинаги живота и на двамата.
Двете разследвания се преплитат и детективите са въвлечени все по-дълбоко в зловеща мрежа от насилие, тормоз, корпоративни престъпления и антикапиталистически терористични групи. А в сърцето на тази мрежа се намира Лабиринтът — древна загадка отпреди три хилядолетия, която вече е взела живота на двама души, а скоро ще отнеме и още…
— Моля ви, помогнете ми да намеря приятеля си. Кажете ми къде е Восги. Позволете да говоря с нея. Давам ви думата си, че това няма да има последици за вас.
Петросян се замисли, опря длани една в друга и погледна Бен Рои над тях.
— А ако аз съм й причинил зло? — попита той след кратко мълчание. — Пак ли няма да има последици?
Въпросът беше неочакван. Бен Рои се поколеба, пръстите му се вкопчиха в ръба на бюрото.
— А причинили ли сте й зло?
Очите на архиепископа проблеснаха. Сега той разчиташе съмнението на лицето на Бен Рои.
— Трудно е, нали? — рече той. — Както ви казах при вчерашния ни разговор, съвестта е коварен господар. Искате от мен да предам моята съвест, а когато ви изправя пред подобна дилема — дали да размените правосъдието срещу информация, — изведнъж губите увереност. Ще ви попитам отново — гарантирате ли, че ако на момичето е сторено нещо, срещу мен или срещу колегите ми няма да бъде предприето нищо?
Бен Рои се облегна назад. Преди секунди си мислеше, че владее положението, а ето че изведнъж се оказа, че греши.
— Не мога да ви дам подобна гаранция — рече той.
Петросян го изгледа дълго и изпитателно. Някъде отвън зазвъня камбана. Последва нова пауза. Накрая старецът кимна.
— Радвам се да го чуя. Както ще разберете, опитът ми с израелската полиция не беше изцяло положителен, но имам чувството, че вие сте достоен и почтен човек. Преди да изтече нощта, тези ваши качества ще бъдат подложени на изпитание. И само за ваше успокоение — никой не е причинил нищо лошо на детето.
— Ще ме заведете ли при нея?
— Ако случайно сте забравили, аз съм под домашен арест. Не ми е позволено да напускам комплекса.
— Аз ще гарантирам за вас.
Петросян се замисли, после кимна, вдигна телефона и набра номер. Заговори бързо на някакъв непознат език, най-вероятно арменски. После затвори, стана и направи знак на Бен Рои да го последва.
— Елате. И моля ви, не забравяйте какво казахме преди малко за достойнството и честта.
Излязоха от кабинета и тръгнаха надолу.
Появила се в комплекса преди пет седмици. Съвсем неочаквано. Била ужасена. Травматизирана. Израелското правителство се канело да я депортира. Да я върне обратно в Армения и в ръцете на хората, които я бяха прехвърлили нелегално тук. Била отчаяна, умолявала за убежище.
— Ние тук сме семейство. Грижим се за своите. Тя вече беше изтърпяла невероятни страдания. Не можехме да я издадем. Наш дълг беше да й помогнем.
Архиепископът обясняваше всичко това на Бен Рои, докато вървяха през арменския квартал. Стъпките им отекваха в тесните пусти улички.
Приютили Восги на сигурно място, продължи той. Закриляли я. Отначало от израелските власти. После, след убийството в катедралата, от убиеца на Ривка Клайнберг.
— Госпожа Клайнберг беше предположила, че момичето е избягало при сънародниците си — рече той. — Обади ми се, попита дали съм виждал Восги, дали знам къде може да я намери. Ако й бях казал истината, може би щях да предотвратя смъртта й. Но аз не й казах. Отрекох да знам каквото и да било. Затова тя започна да идва в катедралата, да се задържа наоколо с надеждата, че сама ще попадне на момичето. Както казах, смъртта й тежи на съвестта ми, но нямах избор. Тя не беше част от нашата общност, нямах представа дали мога да й се доверя.
Стигнаха до кръстовището в края на „Свети Яков“ и завиха надясно по „Арарат“. Над тях се чу шум — някаква котка побягна, стресната от появата им.
— Разпознахте ли името на Клайнберг, когато тя ви се обади? — попита Бен Рои. — Сетихте ли се, че тя е написала онази статия от седемдесетте, с която е съсипала кариерата ви?
Раменете на Петросян се отпуснаха.
— Разбира се. Но повярвайте, не таях нищо лошо към нея. Бях съгрешил, вината бе моя и единствено моя. Тя беше просто глашатаят, оповестил вината ми. Ужасно тъгувах за смъртта й.
Стигнаха края на „Арарат“ и завиха по тясна алея. В края й имаше дървена врата с интерком и керамична плочка с надпис „Сабардян“. Архиепископът натисна копчето на интеркома.
— Тя е само дете — каза той на Бен Рои, докато отвътре някой дърпаше резета. — Дете, преживяло неописуеми страдания. Все още има шанс да се изцели, да заживее пълноценно. Но ако я депортират, ако трафикантите я открият отново…