Проходът
- Автор: Джъстин Кронин
- Серия: Проходът #1
- Год: 2010
- Язык: болгарский
- Год: intense
- ISBN: 978-954-783-135-3
- Переводчик: Евелина Пенева
- Жанр: Пост-апокалипсис
Электронная книга - «Проходът». Краткое содержание книги:
— Може би просто не искат старата ми кръв — казала само.
През нощта беше захладняло, прозорците на къщурката на Леля светеха слабо, докато Питър се приближаваше. Твърдеше, че никога не спи, че за нея нощта и денят били еднакви, и всъщност Питър не помнеше някога да не я е сварвал будна и заета с работа. Почука на вратата и я отвори с проскърцване.
— Лельо? Питър е.
Някъде навътре се дочу шумолене на хартия и скърцане на стол по стар дървен под.
— Питър, влизай, влизай.
Влезе в стаята. Единствената светлина идваше от фенер в кухнята, скована в задната част на къщата колиба. Мястото беше пълно с предмети, но спретнато, наредбата на мебелите и другите предмети — книги, които се трупаха на високи купчини, буркани с камъни и стари монети, най-различни дреболии, чието предназначение му беше неясно — очевидно не беше обмисляна, при все това притежаваше вътрешния порядък на заеманите с десетилетия места, подобно дърветата в гора. Старицата се появи на прага на кухнята и му помаха с ръка.
— Съвсем навреме идваш. Тъкмо направих чай.
Леля винаги беше „тъкмо направила чай“. Чая си запарваше от смес от всевъзможни треви, някои от които отглеждаше, а други просто береше покрай пътеките. Известна беше с това, че докато се разхожда, се привежда бавно над земята, откъсва някакъв безименен плевел и го мята направо в устата си. Чашата чай на Леля беше цената за компанията ѝ.
— Благодаря — каза Питър. — С удоволствие ще пийна чай.
Тя се суетеше с очилата си. Избираше правилния чифт от бъркотията връвчици около врата си. Откри ги и постави на своето белязано от времето тъмнокафяво лице. Главата ѝ имаше леко съсухрен вид, едва ли не физическите изменения на напредналата възраст са тръгнали от горе на долу. Леля намести очилата на лицето си и се усмихна с беззъбата си усмивка, все едно чак сега той се оказа човека, за когото е била убедена, че е. Както винаги носеше широка роба с обло деколте, съшита от парчета и късчета от всевъзможни рокли, носени през годините. Косата ѝ беше кълбо от паяжини, което май растеше не толкова на главата ѝ, колкото се носеше около нея. Петънца изпъстряха страните на лицето ѝ — не бяха нито лунички, нито бенки, нещо средно.
— Ами хайде тогава в кухнята.
Последва я. Тя пристъпваше бавно и с боси крака по коридора към задната част на къщата. Пространството беше малко, стеснено от дъбова маса, която почти не оставяше място за движение и душно заради жегата от печката и парата, която се издигаше от очукания алуминиев чайник върху нея. Питър усети как започва да го облива пот. Докато Леля отиде за своята отвара, Питър повдигна рамката на единствения прозорец в помещението, позволи на вятъра да влезе вътре и си взе стол. Леля занесе чайника до масата и го остави на желязна поставка. Изплакна две чаши на мивката, които също донесе на масата.
— И на какво дължа посещението ти, Питър?
— Опасявам се, че нося новини. За Тео.
Жената махна с ръка.
— Така ли — каза, — всичко знам.
Леля се настани отсреща му, изпъна роклята на костеливите си рамене и протегна ръка над масата. Наля чая в чашите през цедка. Чаят имаше леко жълтеникав оттенък като урина, а в цедката останаха притеснителни биологични останки в зелено и кафяво, подобни на премазани насекоми.
— Как стана?
Питър въздъхна.
— Дълга история.
— Друго освен време за истории нямам, Питър. Щом искаш да ги разкажеш, имам уши да ги чуя. Сега пий, чаят е готов. Да не го оставяме да изстине.
Питър отпи от парещия чай. Имаше привкус на пръст, а след него оставаше вкус от такава горчилка, че изобщо не ставаше за пиене. Успя да преглътне прилично количество. На масата до лакътя му беше книгата ѝ, онази, която непрекъснато пишеше. Книгата на спомените, така я наричаше: дебел, написан на ръка том, увит в агнешка кожа, страниците бяха покрити със ситния ѝ почерк, изписани с гарваново перо и домашно приготвено мастило. Сама си правеше и хартията. Вареше стърготини на каша и оформяше листовете в рамки от стари прозорци. Питър разбра, че работата е трудоемка, когато видя страниците от материала да съхнат в редица зад къщата.
— Как върви писането, Лельо?
— Край няма — сбръчканото ѝ лице се усмихна. — Има толкова неща, които да се запишат, аз пък разполагам само с време. Всичко случило се. Светът от Преди. Влакът, с който дойдохме до тук в пожара. Терънс и Мейзи и всички останали. Просто записвам всичко така, както се сещам. Реших, че няма кой друг да го направи, освен една стара жена, после само това ще получат. Някой ден някой ще поиска да научи какво се е случило тук, на това място.