Записки по българските въстания
- Автор: Стоянов Захари
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Записки по българските въстания». Краткое содержание книги:
Преди да заминем обаче от Петрич, ние решихме тайно помежду си, само двама с Бенковски, да направим няколко села насилствено бунтовници; ние решихме да изгорим селата Смолско, Каменица и Раково. Причината, за да направим тая жестокост, бе оплакването на петричени, че жителите от поменатите села твърде начесто оставяли своите позиции и отивали в селата си да нагледват добитъка и хамбарите си с житото, да не би да ги ограбят турците. Тая тяхна постъпка не водеше към добри следствия; тия можеха да напакостят на работата в най-критическите минути, а други средства нямаше за изкоренявание на злото. Никой не знаеше от нашия план, който аз щях да турям в действие. Взех със себе си дяда Цвятка от Церово, познат по своята храброст, и други още десятина души момчета от хвърковатата чета, всичките конници, с които се отправих за Смолско, без да им съобщя целта на нашето пътувание. В същото това време Бенковски потегли с двете чети — хвърковатата и оная на Ворча войвода — за Еледжик, през Поибрене. Пладне минуваше, когато ние тръгнахме от Петрич за Смолско. Времето беше хубаво, слънцето печеше на пропада. Много жени и деца срещнахме по пътя от поменатото село, които пренасяха едно-друго за в Петрич.
— На добър час, синко! Като отивате нататък, заобиколете и нашето село да го запазите от душмани — говореха тил, като се отбиваха настрана да ни правят път.
Като минахме покрай укрепленията, мнозина смолчени поискаха да ни придружат — сгоден случай да заобиколят селото си, защото се научили, че имало наблизо черкези; но ние ги придумахме да останат, защото това е наша грижа. Село Смолско е чисто българско село, на един час разстояние от Петрич, откъм северна страна, със 150 къщи. То е разположено над една долина в Средня гора; имаше си черковица, помазана със синя боя, и училище, доволно хубавичко здание, построено до самата черкова.
Ние го гледахме вече отдалеч и не можехме да се нарадваме на неговите спретнати къщици и заградени дворове, които след малко трябваше да рухнат под опустошителния огън. Жестока мисия!
Когато влязахме чак в селото, тогава аз съобщих на моята дружина где отиваме ние и що ни предстои да вършим. Мнозина от тях се стреснаха и поискаха да се откажат от тая работа, че било грехота и пр.
— Где ще да ни отидат нас душите — говореше един стар калугеровчанин, — когато ние се осмелим да палим и християнските села заедно с черковите?
— Пък черкова ли е холам? Да й се ненагледаш! — възрази други.
— Ох, по-добре да не съм се раждал на тоя свят, като ми е било писано да горя на брата си къщата! — каза трети и въздъхна от всичкото си сърце и душа.
Въздъхнахме всинца.
Раздадох на всичките от приготвените запалителни вещества и се разпръснахме из разни улици на селото да палим наред, покрай която къща минем. Жива човешка душа не се виждаше из селото. Само разсърдените кучета тичаха по улицата и лаеха отчаяно. Моите другари, които аз мислех, че се решиха вече да палят, не смееха да турят още огън ни на едно здание. Тия не захванаха дотогава, докато аз не направих начало.
Подир няколко минути в селото беше вече буря. Буйни червени пламъци, размесени с дим и всякакви прегорели материали, които затуляха ясното пролетно слънце, чупеха се надолу-нагоре и най-после вземаха направление към небото. Затрещя и заплющя, рухнаха да се събарят здания, потъмня всичкото село, уплашихме се и ние сами от своите действия! Всички животни, които се намериха още из нещастното село, бягаха напредя ни, уплашени от страшния пожар, към неподпалената още махала; кучетата лаеха и виеха с дигнати към небето глави, които като да искаха пощада, жално и подозрително ни изглеждаха тия и с подгънати опашки между краката, знак на покорство, отстъпаха безсъзнателно. Биволи, биволици, волове, крави и телета, които, макар и да бяха откарани вече един път при техните стопани, но като не можеха да забравят така лесно своето жилище, бяха се върнали в селото, в старите си свърталища, сега тичаха омаяни надолу-нагоре, ревяха сърцераздирателно и като не можеха да намерят изход, хвърляха се безсъзнателно в буйните пламъци. Видях един вол, когато се метна да прескочи през оградата, натъкна се в сърцето на един остър кол и увисна на земята, заедно с плета, гдето си и остана. Патки, кокошки и други хвърковати гадини хвърчаха заедно с дима нависоко над пламъците, да търсят спасение, но задушени от гъстия дим и отмалели, падаха с главата надолу в бучащия пламък.
По-нататък из улицата срещнахме двама души от другарите си, които ни съветваха да бягаме вече към края на селото, защото после малко пожарът ще да ни загради пътя и мъчно ще можем да намерим изход. Тръгнахме из една улица към другата махала, в която се намира черковата, и намерихме останалите си другари в един дюген, който тия бяха разбили и грабеха едно-друго, кому каквото хареса, повечето за ядене.