Директивата "Янсън" [calibre 2.52.0]

— Жертви? — прекъсна го Янсън с присмехулен тон. — Искаш да кажеш, че се налага да пожертваш мен. Че аз съм проклетата жертва. — Той се наведе напред, а лицето му се бе изкривило от гняв.

— Можеш да отместиш клюна си от разкъсаната ми плът. Аз не споря.

— Смяташ ли, че аз съм убил Питър Новак?

— Знам, че не си.

— Нека да ти задам простичък въпрос — започна Янсън. — Питър Новак мъртъв ли е?

Колинс въздъхна.

— Отново отговорът ми е и да, и не.

— Мамка му! — избухна Янсън. — Искам отговор.

— Казвай — прекъсна го Колинс. — Или да перефразирам: питай.

— Да започнем с едно мое смущаващо откритие. Проучих десетки снимки на Питър Новак в най-големи подробности. Нямам намерение да интерпретирам данните, а само да ти ги съобщя. Имаше разнобой, незначителен, но подлежащ на измерване, имам предвид във физическите размери. Съотношението между дължините на пръстите, между трапецовидната кост и лопатката. Дължината на ръката. Разстоянието между брадичката и адамовата ябълка.

— Изводът: на снимките не се вижда един и същи човек.

— Посетих родното му място. Имало е Питър Новак, син на Янош и Илона Ференци-Новак. Умрял е пет години след като се е родил, през 1942 година.

Колинс кимна и отново липсата на реакция беше по-смразяваща, отколкото би била каквато и да е реакция.

— Отлична работа, Янсън.

— Кажи ми истината — настоя Янсън. — Не съм луд. _Видях с очите си един човек да загива._

— Така е — отвърна Колинс.

— Не кой да е човек. Става дума за Питър Новак — жива легенда.

— Бинго! — Колинс цъкна с език. — Сам го каза. Жива легенда.

Янсън усети как му се свива стомахът. Жива легенда. Измислена от служители на разузнаването.

_Питър Новак беше легенда на службите._

ТРИДЕСЕТА ГЛАВА

Колинс се изхлузи от стола и се изправи.

— Искам да ти покажа нещо.

Заведе го до кабинета си, който гледаше към залива. Върху груби дървени лавици бяха наредени стари копия на „Лекции по разузнаване“, секретно списание на американските тайни служби. Монографии за международни конфликти бяха мушнати между популярни романи и разръфани книжки на списание „Форин Афеърс“. Компютърна система „Сън Майкросистемс Ултра СПАРК“ беше свързана към цяла редица сървъри.

— Помниш ли „Вълшебникът от Оз“? Обзалагам се, че са те питали за него, докато си бил в плен. Предполагам, че северновиетнамците са били обсебени от американската попкултура.

— Не им се уреди — отбеляза Янсън.

— Разбира се, ти си бил твърд като задник и не си проронил нито дума. Не си искал да застрашиш националната сигурност по този начин… Извинявай. Това беше глупаво. Има едно нещо, което ни отличава. Каквото и да се случи, ти ще си останеш герой от войната, а аз винаги ще си бъда цивилна писарушка, а според някои хора това те издига над мен. Иронията е, че между тези хора съм и аз. Завиждам ти. Аз съм от ония, дето винаги им се е искало да са страдали, без да се подлагат на страдания. Същото като да ти се иска да си написал книга, но да не ти се налага да пишеш.