Тъмната кула
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Тъмната кула #7
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Тъмната кула». Краткое содержание книги:
Сузана-Мия се пренася от „Дикси Пиг“ в стая на ужасите в Тъндърклап. Джейк и отец Калахан, придружавани от животинчето Ко, влизат в ресторанта на Лексингтън Авеню и Шейсет и първа улица, без да подозират колко многобройни и опасни са враговете им…
Роланд и Еди са в Мейн с Джон Кълъм и търсят мястото, на което често са се явявали врати към паралелните измерения. Отчаяно искат да се съберат с другарите си, същевременно си дават сметка, че от значение е само светът, от който искат да избягат…
— Няма да пипате пражолата, тва ми е вечерята! — Той казва „вечерятааа“, също както би направил и Джон Кълъм, но лицето, което се мръщи в огледалото за обратно виждане, е лицето на Шийми Руиз. Приликата им е убийствена.
Шийми сякаш е близнак на Брайън Смит.
ШЕСТ
Айрийн Тасенбаум вече караше камиона с по-голяма увереност, независимо от праисторическата скоростна система. След около четиристотин метра трябваше да завие надясно, а това никак не й се искаше, защото нямаше как да мине без съединителя. Спътниците й обаче искаха да отидат на Търтълбек Лейн, а това бе единственият път, по който можеше да се стигне дотам.
Пришълци! Бяха й казали, че са пришълци, и тя бе убедена в това, но кой друг би повярвал? Може би Чип Макавой и Преподобният Питърсън от тази шантава Църква на пришълците, но кой друг? Съпругът й? Абсурд. Никога. Ако нещо не можеше да бъде запечатано в микрочип, Дейвид Тасенбаум никога нямаше да го вземе насериозно. Тя се запита — напоследък доста често си задаваше този въпрос — дали не беше прекалено късно да се разведе на четирийсет и седем годишна възраст.
Тя превключи на втора, но след като свърна надясно, трябваше отново да мине на първа, понеже раздрънканият стар пикап започна да се дави и да пухти. Айрийн си помисли, че някой от пътниците й ще направи някоя остроумна забележка (и току-виж кучето-мутант на момчето отново се изцелило с „еба си“), но синеокият мъж беше единственият, който проговори:
— Не изглежда по същия начин — отбеляза.
— Кога беше тук за последен път? — попита го жената. Колебаеше се дали да мине отново на втора, ала впоследствие реши да остави нещата такива, каквито си бяха. „Ако не се е счупило, не го поправяй“, обичаше да казва Дейвид.
— Преди доста време — рече мъжът. Тя го поглеждаше крадешком; в него имаше нещо странно и екзотично, което бе най-силно в очите му. Сякаш бяха виждали неща, които тя дори не бе сънувала.
„Стига! — каза си. — Сигурно е някакъв позьор, преоблечен като каубой, дошъл от Портсмут, Ню Хемпшир.“
Ала се съмняваше. Момчето и екзотичното му куче също изглеждаха странно, но не и в сравнение с мъжа с изпитото лице и странните сини очи.
— Може би предния път сте дошли от другия край — предположи момчето.
Спътникът му се замисли и кимна.
— Другият край от страната на Бриджтън ли е? — попита той жената.
— Да — потвърди тя.
Човекът със странните сини очи отново кимна.
— Значи отиваме в къщата на писателя.
— „Сара Лафс“ — веднага каза жената. — Страхотна къща. Виждала съм я от езерото, но не знам коя алея точно…
— Деветнайсета — каза мъжът. В момента минаваха покрай номер 27. В тази посока номерата се намаляваха.
— Прощавайте за директния въпрос, но какво толкова искате от него?
— Да спасим живота му — отговори момчето.
СЕДЕМ
Роланд веднага разпозна стръмно спускащата се алея, въпреки че последния път, когато я бе видял, по навъсеното небе се носеха черни гръмотевични облаци и вниманието му бе насочено към светещите тахийни. Този ден обаче наоколо не се забелязваха никакви летящи създания — били те тахийни или не. Покривът на къщата бе постлан с медни плочи вместо с керемиди, а горичката бе превърната в ливада, ала алеята бе същата — отляво на пътя се виждаше същата табелка с надпис „САРА ЛАФС“, а отдясно се издигаше знакът с цифрите 1 и 9. Отвъд бе езерото — искрящо синьо на фона на ослепителните следобедни лъчи.
От ливадата се чуваше бръмченето на някаква неголяма машина. Роланд погледна към Джейк и сърцето му се сви, когато зърна пребледнялото му лице и разширените му от ужас очи.
— Какво? — попита неговият дин. — Какво има?
— Не е тук, Роланд — въздъхна момчето. — Нито той, нито някой от семейството му. Само човекът, който коси тревата.
— Глупости, не можеш да… — започна госпожа Тасенбаум.
— Знам го! — извика й Джейк. — Просто го знам, госпожо!
Роланд гледаше момчето с удивление… но в сегашното си състояние Джейк или не го разбра, или изобщо не го забеляза.
„Защо лъжеш, Джейк? — помисли си Стрелеца. Следващата му мисъл обаче гласеше: — Естествено, че не лъжеш.“