Далечно ехо

Алекс погледна надолу. Положението не беше толкова лошо, колкото би могло да бъде. Ако се спуснеше внимателно, може би щеше да успее да стъпи върху пейката, прикрепена към едната стена на помещението. Пое си дъх, стисна здраво ръба на люка и се отпусна на ръце.

Имаше чувството, че ще му се извадят раменете, когато увисна на тях с цялата си тежест. Размаха бясно крака, опита да се закрепи някъде, но след няколко секунди просто отпусна пръсти.

В сумрака обстановката изглеждаше непроменена — всичко беше същото, както и преди двайсет и пет години. По онова време не му бе минало и през ум, че седи на мястото, където е била убита Роузи. Нямаше издайнически миризми, кървави петна или зловеща атмосфера, за да събудят интуицията му.

Сега вече беше близо до истината. Не можеше да събере сили, за да погледне към тавана. Лоусън можеше да го е пребоядисал десет пъти през изминалите години. Дали в такъв случай би могло все пак да се открие някакво доказателство? Алекс изчака сърцето му отново да забие нормално и после, отправяйки отчаяна молитва към Бога на Уиърд, отметна глава и погледна нагоре.

Дявол да го вземе. Таванът не беше син, а кремав. Толкова усилия на вятъра. Е, все пак нямаше да си тръгне с празни ръце. Покатери се на пейката и си избра място в ъгъла, където издрасканата част нямаше да се забелязва. После започна да бели боята с отвертката, събирайки люспите в един плик за писма, който бе извадил от папката си.

Когато събра прилично количество, слезе долу и взе в ръка една доста голяма люспа. Тя беше кремава от едната страна и синя от другата. Краката му се разтрепериха и той се отпусна тежко на пейката, зашеметен от внезапно вълнение. Извади от джоба си цветовата скала на Джейсън и погледна синьото квадратче, което бе разбудило в паметта му далечен спомен. Повдигна перденцето, за да влезе дневна светлина и постави люспата върху бледосиньото квадратче. Очертанията на люспата почти изчезнаха.

Алекс почувства как очите му плувнаха в сълзи. Това ли беше отговорът?