Убийството на султана

Желязната врата беше затворена. Натисна звънеца на Нюзхет. Не след дълго се чу бръмчене. Заедно бутнахме тежката врата и заедно влязохме във входа. Нито той, нито аз си спомнихме миналото в древния асансьор. Решително, като двама души, знаещи какво да направят, търпеливо изчакахме изкачването на асансьора до етажа на Нюзхет. Усещахме някаква неопределена тежест… Тежестта на смъртта… Спиращ с тласъци асансьор, бързо отваряща се врата. Насреща ни безмилостно изоставилата ни преди двайсет и една години любима… Сигурно беше тя, гласът от движещите се устни на жената определено беше нейният, но това сбръчкано лице, тези променили израза си сини очи, тази разкривена усмивка нямаха никаква връзка с Нюзхет. Но жената не забелязваше това. Сигурно затова, още щом ме зърна, се хвърли на врата ми. На врата ми ли? На моя или на онзи на другия? Май на моя, защото и двете ръце на другия бяха в джобовете му и вероятно галеше туграта на Завоевателя върху дръжката на ножа за писма.

Жената, заела мястото на Нюзхет, преливаше от радост. Не спираше да говори. Не млъкна чак до влизането ни в просторната всекидневна. Не си затвори устата и след като седна в плюшеното кресло с цвят на шампанско. Аз заех дясното кресло, а другият остана прав до мен с ръце в джобовете. Жената говореше ли, говореше. За спомени. За мъж на име Мющак, за жена на име Нюзхет… За някаква отдавнашна любов… Правех се, че слушам с интерес; току отговарях, даже понякога се усмихвах. Не с лошо чувство, а защото не можах да кажа: „Но госпожо, вие не сте Нюзхет.“ Светлината в кафявите очи на изправения мъж беше изчезнала, погледът му беше потъмнял. А може би го беше затиснала тишината на онзи мрак… Тишината на омразата, подхранвана двайсет и една години… Стоеше изправен между нашите с жената фотьойли. После тонът на жената се промени, заговори за Завоевателя. За принцовете му… За рано починалия му любим син Мустафа… За приличащия нему Джем султан и за големия принц Баязид II… Спомена нещо от сорта, че историята се подхранва от действителността. Историята е настояще в миналото, а настоящето е история в бъдеще и тем подобни клишета се зарониха от сбръчканите и устни. Историята се крепяла върху раменете на смелите учени. Точно това било нужно на страната. Какво ли не изпатила тя заради табутата. Нали така обаче… Вече било време да се отърсим от табутата и да погледнем действителността в очите… История, която не уважава истината, не е нищо друго освен лъжа… Трябвало да и помогна… Тайната около смъртта на Завоевателя трябвало да се разбули… Било много просто, само едно токсикологично изследване… Знаели сме, че тялото на султан Мехмед Завоевателя е мумифицирано и ни трябвал само косъм или нокът… Тахир Хакъ не я разбирал, но аз съм бил различен. С ясна мисъл, прогресивен. Ако съм поговорел с професора, можел да си промени становището. И тогава лесно щяло да се получи разрешение за отварянето на гроба на Завоевателя. Имала нужда от помощта ми по този въпрос. Само аз съм я разбирал. И сме имали отдавнашно приятелство. Спомени… Тя също не била забравила, естествено… Та това може ли да се забрави? Всички прекрасни моменти щели да ни съпътстват до смъртта ни… До последния ни дъх ти и аз, Мющак и Нюзхет…