Убийството на султана

Оглеждаше се наоколо, изправен в средата на стаята. Какво ли търсеше? Не след дълго се отправи към бюрото. Вдясно на компютърната клавиатура лежеше малка стара книга на издателство „Варлък“: „Кройцеровата соната “ на Толстой. Взе я в ръце. Извади лъскавия предмет, който бях поставил сред страниците като белезалка: сребърния нож за писма със султанската тугра на дръжката… Без да се замисли, го пъхна в страничния джоб на сакото. После постави отново върху бюрото „Кройцеровата соната “, но върху разтворените страници. Обърна се и отново тръгна насреща ми, но сега реагирах светкавично и се дръпнах, за да не мине през мен. Забързано излезе от кабинета. Последвах го. Нямаше да го оставя, щях да вървя подире му където и да отидеше, беше се спасил от затвора на тялото, но не и от мен.

Излязохме заедно от блока. Заедно, но той отпред, а аз на няколко крачки зад него. И още нещо невероятно: слънцето, греещо при събуждането ми, при излизането навън се беше скрило и вече притъмняваше. Дори леко прехвърчаха първите вестителки на предстоящия снеговалеж. Бързо се шмугнахме сред полетелите снежинки. Аз вече бях влязъл в крак с бързия му ход… Но най-много се изненадах при преминаването на булевард „Бахарие“ – когато видях обърнатото си отражение в голямата витрина на магазина за европейски дрехи, изникнал на мястото на историческата сладкарница. Бях облечен точно като човека, дето вървеше няколко крачки пред мен. И като казвам човек, се чувствам особено. Онова същество или образ, или каквото и да било беше част от мен, каква ти част, същинската ми душа. Изведнъж се обърках, ами ако беше обратното? Ако той беше истинският Мющак, а аз – неговият дух? Не, след като мислех, значи че аз бях истинският. Мисля, следователно съществувам… Охоо, философите материалисти още преди стотици години бяха оборили тази теза. Ако не съществуваш, не можеш да мислиш. Добре, но не трябваше ли точно поради това аз да съм истинският Мющак? След като мисля, сигурно съм аз… Или пък понеже съществувам, аз съм мислещият? Олеле как се заплетох, никога не съм ги разбирал тия философи… Веднага прогоних от ума си налетелите ме въпроси. Съсредоточих се върху душата беглец, почти летяща по тротоара. Ходеше точно като мен, леко прегърбен, с предпазливи крачки. Вървеше по пътеката към крайбрежието, дори спираше да поздрави познатите продавачи.