Великият лов
- Автор: Джордан Роберт
- Серия: wheel of time #2
- Год: 1998
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Великият лов». Краткое содержание книги:
Но издирването на Рога на Валийр се оказва само началото на дълго, изпълнено с чудодейни открития пътешествие…
Всички фойерверки, които беше виждал, можеха да се запалят с една ръка, и това беше всичко, което знаеше за тях, освен дето или гърмяха с мощен рев, или свистяха по земята в искрящи спирали, или понякога изхвърчаваха във въздуха. И винаги ги докарваха с предупреждението на Илюминаторите, че ако се отворят, може да избухнат. Във всеки случай фойерверките бяха твърде скъпи, за да може Селският съвет да си позволи да разреши на някой невежа да ги отваря. Много добре си спомняше деня, в който Мат отвори един — цяла седмица след това никой освен собствената му майка не искаше да говори с него. Единственото нещо, което му се стори познато, бяха нишките — фитилите им.
Той погледна незалостената врата, даде знак на останалите да го последват и се запъти покрай изправените тръби. Ако щяха да търсят някое място да се скрият, предпочиташе да е колкото се може по-далече от вратата.
Това означаваше да минат край отворените сандъци и Ранд затаяваше дъх всеки път, щом наближаха някой. Нещата вътре в тях се поклащаха при най-лекото докосване и прошумоляваха. Всичко, изглежда, бе направено от дърво, без късче метал. Представяше си шумотевицата, която щеше да се вдигне, ако обърнеха някой. Предпазливо поглеждаше към тръбите, спомняйки си какъв кънтеж вдигаше само една подобна, голяма колкото пръста му. Ако и това бяха фойерверки, никак не му се искаше да се приближи до тях.
Лоиал не преставаше да мърмори под носа си, особено когато се бутнеше в някой от сандъците, след което се дръпваше толкова рязко, че се блъскаше в друг.
Селийн си беше все така невъзмутима. Крачеше безгрижно, все едно че се намираше на най-обикновена улица. Не бутна нищо, не издаде никакъв звук, но също така изобщо не се погрижи да се увие плътно в плаща му. Бялото на роклята й изглеждаше дори по-ярко от стените наоколо. Ранд хвърли поглед към светещите прозорци, очаквайки да се появи някой. Само това им липсваше — вдигнеше ли се тревога, нямаше начин да не забележат Селийн.
За щастие, прозорците си оставаха празни. Ранд въздъхна облекчено — вече наближаваха ниската стена и уличките и зданията зад нея. И изведнъж Лоиал се бутна в поредния сандък, изправен току до стената. В него имаше десетина меки на вид пръчки, дълги колкото ръката на Ранд — и от върховете им се вдигнаха тънки струйки дим. Сандъкът не издаде почти никакъв звук, когато се обърна и пушещите пръчки се пръснаха върху един от фитилите. Фитилът засвистя и пламна, пламъкът се понесе към една от високите тръби.
Ранд изгъргори нещо неразбрано, след което се опита да направи невъзможното: да им изкрещи шепнешком.
— Зад стената!
Селийн му извика сърдито, когато я прехвърли през стената, но това изобщо не го интересуваше. Постара се да се просне върху нея, за да я предпази. Огиерът залегна до тях. Очаквайки всеки момент тръбата да се взриви, той се зачуди дали от стената изобщо ще остане нещо. Последва кух тътен, който той по-скоро усети през земята, отколкото чу. Надигна се предпазливо от Селийн, колкото да може да погледне през ръба на стената. Тя го заблъска здраво с юмруци в ребрата и се измъкна от прегръдката му, ругаейки го на някакъв неразбираем за него език.
От върха на една от тръбите се изсипваше дим. И това беше всичко. Той поклати удивено глава. „Ако е само това…“
В този момент високо в потъмнялото вече небе с гръмотевичен трясък разцъфна огромно червено-бяло цвете, след което бавно се разпадна в искрящ облак.
Мъже и жени изпълних апрозорците, крещяха и сочеха към небето.
Ранд погледна с копнеж към тъмната улица само на няколко стъпки от тях. Но още при първата стъпка щяха да ги видят. От входа на сградата излизаха хора.
— Стойте мирно и тихо. — прошепна той. — Това ни е единствената надежда.
— Понякога — обади се тихо Селийн, — ако си много неподвижен, никой няма да те забележи. — Изобщо не изглеждаше притеснена.
Ботуши затопуркаха зад стената, развикаха се гневни гласове. Особено онзи, който Ранд разпозна — гласът на Алудра.
— Ах ти, палячо такъв, Таммуз! Свиня такава! Някой ден ще ни избиеш всичките.
— Ама аз не съм виновен, Алдура — възрази мъжът. — Погрижих се всичко да си е на мястото, но тези млади многознайковци, те…
— Хич не ми говори, Таммуз! Такава свиня като теб дори не заслужава да говори с човек! Вече нямаме време да приготвяме друга. Галдриан ще трябва да се задоволи и с това, което е готово. Само да побързаме. Ти, Таммуз, ще оправиш всичко, а утре отиваме с колите да купим тор. Ако пак нещо се обърка тази нощ, повече нищо няма да ти доверявам освен торта.