Великият лов

— Ранд… — отново започна Лоиал.

Ранд припряно го забута към вратата.

— Друг път, Лоиал. И тихичко. Сега се крием, разбра ли? — Вкара ги вътре и затвори вратичката след себе си. Имаше скоби за лост, но лост не се виждаше. Нямаше да спре никого, но може би тролоците щяха да се поколебаят да проникнат зад стените.

Оказаха се на някаква уличка, водеща нагоре по хълма между две редици ниски здания без прозорци. Отначало той си помисли, че и те са от камък, но после се увери, че бялата мазилка е положена върху дърво. Вече бе доста тъмно и луната хвърляше съвсем бледо подобие на светлина.

— По-добре да ни задържат Илюминаторите, отколкото да ни спипат тролоците — промърмори той и се взря към хълма.

— Ама нали точно това се опитвах да ти кажа — възрази Лоиал. — Чувал съм, че Илюминаторите убиват натрапниците. Те си пазят тайните много строго, Ранд.

Ранд се закова на място и се обърна към вратата. Тролоците все още бяха отвъд стената. Каквото и да станеше тук, с хора можеш по-лесно да се спогодиш, отколкото с тролоци. Можеше да поговори с Илюминаторите и да ги убеди да ги пуснат. Тролоците изобщо не те слушат, гледат само да те убият.

— Съжалявам, че те забърках в това, Селийн.

— Опасността прибавя сладка тръпка към нещата — промълви тя. — Освен това, досега се справяш добре. Не искаш ли да разгледаме какво сме намерили? — Наметалото на раменете й се отри в него, щом тя пристъпи напред по уличката. Ранд я последва. Тръпчивият й мирис загъделичка ноздрите му.

На самото било на хълма уличката се разтваряше в широко празно пространство, покрито с гладко утъпкана глина, почти толкова бяла, колкото мазилката по постройките, и почти отвсякъде обкръжено от също такива ниски сгради без прозорци, между които се мяркаха тъмните сенки на други тесни улички. Но вдясно от Ранд стърчеше сграда с прозорци и светлината от тях се лееше върху бялата глина. Той се отдръпна и се скри в сенките, защото отнякъде се появиха мъж и жена и закрачиха през площада.

Облеклото им определено не беше кайриенско. Мъжът бе обут в торбести бричове, торбести като ръкавите на ризата му. И двете дрехи бяха в пастелено жълт цвят, с бродерия по крачолите на бричовете и през гърдите на ризата. Женската рокля, пищно избродирана по гърдите, изглеждаше бледозелена, а косата на жената беше спле-тена на многобройни къси плитчици.

— Всичко е готово, казваш? — попита настоятелно жената. — Сигурен ли си, Таммуз? Всичко?

Мъжът разпери ръце.

— Все ме проверяваш, Алудра. Казах ти, всичко е готово. Самото представление може да започне още сега.

— Вратите, портите, всичко ли е залостено? И всички… — Гласът й заглъхна, когато двамата се отдалечиха към осветеното здание.

Ранд огледа внимателно откритото пространство, но не можа да разпознае почти нищо. В средата се виждаха няколко изправени тръби, всяка висока почти колкото него, поставени върху дървен подиум. От всяка тръба към една ниска стена в другия край на площада се точеше черна усукана нишка. Имаше и купища сандъци, улеи, тръби, раздвоени като вили пръчки и най-различни други предмети.