Великият лов

Също така бързо, както бе сграбчила гърлото му, ръката го пусна. Ранд зяпна зашеметен дебелите пръсти на огиера, които я бяха стиснали за китката.

— Дръж се, Ранд! — Гласът на Лоиал прозвуча задавено. Свободната ръка на огиера се пресегна и се впи в другата ръка, която продължаваше да държи Ранд над земята. — Дръж се.

Олюлявайки се, Ранд направи крачка-две, окопити се и рязко се извърна с вдигнат над главата меч.

Застанал зад тролока с глиганската зурла, Лоиал бе стиснал съществото за китката на едната и под лакътя на другата ръка. Дишаше с усилие. Тролокът ръмжеше гърлено на грубия си тролокски език и извръщаше глава назад, мъчейки се да закачи Лоиал с някой от бивните си.

Ранд се опита да намери пролука, за да промуши тролока с меча си, без да нарани Лоиал, но огиерът и чудовището се завъртяха в тромавия си танц и нямаше как да го прониже.

Тролокът изпъшка и с усилие издърпа лявата си ръка, но преди да се отскубне, Лоиал стегна ръката си около врата му и го притисна към себе си. Ноктестите пръсти на тролока запълзяха към дръжката на меча му — кривото оръжие висеше на неподходящо място, за да го използва с лява ръка, но малко по малко тъмната стомана на острието се измъква от ножницата. И двамата продължаваха да се тресат, вплетени един в друг така, Че Ранд не можеше да се намеси, без да рискува да нарани Лоиал.

Силата. Само тя можеше да помогне. Виж, как — той не знаеше, но не можеше да измисли нищо друго, освен да пробва. Тролокът вече бе успял да измъкне меча наполовина.

С неохота Ранд призова покрова на самотата. Сайдин блесна и го притегли както мирис на цвете притегля пчеличката, както вонята на леш — мухата. Той разтвори душата си, настрани и нагоре, и се пресегна. Нямаше нищо. Все едно че се бе протегнал да докосне лъч светлина. Покварата се плъзна по него, просмука го, но той не усети в себе си никакъв прилив на светлина. Обзет от отчаяние, той се пресегна, наново и наново. И пак, и пак — единствено покварата.

Лоиал внезапно надигна чудовището и го запокити с все сила във фасадата на близкото здание. Тролокът се удари в нея с главата напред, със силен трясък, и се срина по стената с прекършен врат. Лоиал се изправи над него, гърдите му се повдигаха тежко.

Ранд надникна през покрова за миг и разбра какво е станало. Веднага остави празнотата и омърсената светлина да изчезнат и бързо пристъпи до огиера.

— Аз… никога досега… не бях… убивал, Ранд. — Лоиал разтреперан въздъхна.

— То щеше да те убие, ако го беше оставил — отвърна Ранд. Погледна с тревога към залостените врати и затворените кепенци. Където има два тролока, ще има и повече. — Съжалявам, че се наложи да го сториш, Лоиал, но то щеше да убие и двама ни, ако не и по-лошо.

— Знам. Но не ми харесва това. Дори и да е тролок. — Огиерът посочи залязващия слънчев диск и стисна Ранд под мишницата. — Там има още един.