Мъглите на Авалон (Том 2)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 2)». Краткое содержание книги:
В голямата зала бяха наклали огън; огнището пушеше, както винаги, когато валеше дъжд. През стелещия се дим видях очертанията на някакъв мъж, седнал пред огъня. Беше с гръб към мен, увит в сиво наметало, но до себе си беше подпрял арфа, която не можех да сбъркам с друга — беше Дамата на Кевин. Косата му беше съвсем посивяла, но той успя да се изправи, когато забеляза, че съм влязла.
— И тъй — подех аз, — ти още се наричаш Мерлин Британски, въпреки че служиш само на Артур и пренебрегваш волята на Авалон?
— Сам не зная как да се наричам сега — отвърна Кевин. — Може би съм просто служител на всички, които тачат боговете, а боговете са много лица на Един Бог.
— Защо си дошъл тук?
— И на този въпрос не мога да ти отговоря — гласът му бе все така мелодичен. — Може би изплащам дълг, който е направен още преди да се издигнат хълмовете наоколо, скъпа моя.
Той повиши малко глас и се обърна към прислужницата.
— Господарката ти е зле! Помогни й да седне!
Главата ми се въртеше — като че ли потъвах в сива мъгла; когато отново дойдох на себе си, видях, че са ме поставили на стол до огъня. Прислужницата си беше отишла, до мен беше само Кевин.
Отново прозвуча мелодичният му глас:
— Горката Моргана… Бедното ми момиче… — и за първи път след смъртта на Аколон, когато се бях вкаменила, почувствах, че ще заплача; стиснах зъби, за да спра сълзите. Знаех, че разреша ли си да пророня и сълза, всичко в мен ще се стопи, че ще плача безкрайно, докато се удавя в море от сълзи…
Процедих през стиснати зъби:
— Не съм никакво момиче, арфисте Кевин, а ти се добра до мен с измама. Кажи каквото имаш да ми казваш и си върви.
— Господарке на Авалон…
— Не съм господарка на Авалон — отвърнах аз и си спомних, че последния път, когато се видяхме, го пропъдих, и го обвиних в предателство. Какво пък — може би съдбата бе ни събрала тук, пред огъня — двама предатели на Авалон — защото и аз изневерих на клетвата си… Как смеех да съдя Кевин?
— Коя си ти тогава? — каза той тихо. — Рейвън остаря и не сме чували гласа й от години. Ниниан никога не е имала силата, необходима на една владетелка. Ти трябва да отидеш там…
— Последния път, когато разговаряхме — прекъснах го аз, — ти сам каза, че времето на Авалон е изтекло. В такъв случай защо да не оставим на мястото на Вивиан да седи едно недостойно за тази служба момиче, и просто да изчакаме примирено деня, когато Авалон ще потъне навеки в мъглите? — Горчивината изгаряше гърлото ми. — Ти изостави Авалон, за да се наредиш под знамената на Артур — не е ли по-добре за новата ти служба, ако Авалон се управлява от една престаряла пророчица и една безсилна жрица?
— Ниниан е любима на Гуидиън и се покорява изцяло на волята му — каза Кевин. — Затова съм убеден, че присъствието ти там е необходимо. Дори наистина да е съдено Авалон да потъне завинаги в мъглите, нима няма да пожелаеш да споделиш съдбата му? Никога не съм предполагал, че си страхливка, Моргана. — Той вдигна очи към мен и допълни: — Ще загинеш тук, в изгнание, ще умреш от мъка…
Извърнах лице и казах:
— Затова дойдох тук… — И за първи път осъзнах, че през тези месеци съм чакала смъртта. — Всичките ми планове се провалиха. Всичко рухна… Ти би трябвало да тържествуваш, Мерлин, защото Артур победи.
Кевин поклати глава.
— За какво ми е да тържествувам, мила? Правя само това, което повеляват Боговете — нищо повече, ти също. И ако наистина съдбата е отредила да видим края на нашия свят, тогава, любима, нека дочакаме този край там, където ни е мястото, служейки на Висшата сила така, както я разбираме… Знам, че съм длъжен да те повикам обратно на Авалон, Моргана, но не зная защо. Задачата ми щеше да е много по-лека, ако само Ниниан беше там, но твоето място също е на Авалон, Моргана, а моето — където ме изпратят Боговете. На Авалон ще могат и да те излекуват.
— Да ме излекуват — повторих презрително. Не ми трябваше да ме лекуват.
Кевин ме изгледа с тъга. Беше ме нарекъл „любима“. Тогава си казах, че той е едничкият човек на света, който ме познава такава, каквато съм; пред всеки друг, дори пред Артур, бях носила различна маска, винаги се бях опитвала да изглеждам по-различна, по-добра; дори пред Вивиан, защото исках да разбере, че съм достойна да стана Велика жрица… За Кевин бях просто Моргана — нищо повече. Разбрах, че дори да протегнех към него ръка под образа на Старицата — смърт, той пак щеше да вижда моето лице, лицето на Моргана… Винаги бях вярвала, че любовта е нещо друго, че любовта е огънят, който ме изгаряше при мисълта за Ланселет, а после и за Аколон. Към Кевин изпитвах симпатия, приятелски чувства, понякога и нежност… А той… той бе единственият, който дойде при мен, който не искаше да умра тук от мъка.