Мъглите на Авалон (Том 2)

— Трябва да говоря — продължи шепнешком Рейвън. — Прекалено дълго мълчах… мълчах, въпреки че отдавна се боях от този ден… Чуй гръмотевиците и дъжда — идва буря, буря връхлита над Авалон, и потопът ще го отнесе… И земята ни ще потъне в мрак…

— Тихо, скъпа моя! Мълчи — шепнеше Моргана и тъй като другата жена не спираше да трепери, тя я прегърна здраво и се почуди дали все пак разумът не й е изневерил… Може би Рейвън наистина си внушаваше нещо, може би беше трескава… Не се чуваха никакви гръмотевици, нямаше и дъжд. Навън лунната светлина заливаше с мекото си сияние Авалон. Короните на ябълковите дървета, обсипани с цвят, блестяха като сребро.

— Не се страхувай — продължаваше Моргана. — Ще остана при теб, а утре ще отидем да погледнем в огледалото и ще разберем има ли истина във виденията ти.

Рейвън се усмихна тъжно. После взе факлата от ръката на Моргана и я угаси. Стаята потъна в мрак и сега Моргана видя през процепите в старите стени далечния отблясък на светкавица. Цареше тишина; после отдалеч долетя и грохотът на гръмотевица.

— Не съм сънувала, Моргана. Бурята наистина идва и аз се страхувам. Ти си много по-смела от мен. Живяла си във външния свят и си познала истинската скръб, не си била цял живот заобиколена от сънища… А сега аз съм длъжна да напусна тези стени и да наруша мълчанието си… И ме е страх…

Моргана легна до Рейвън и придърпа завивката и към себе си. Хвана ръката на Рейвън, за да спре треперенето й. Лежеше, заслушана в дишането на другата жена, и си спомняше вечерта, когато доведе Нимю тук, спомняше си как Рейвън дойде да я посрещне… „Защо сега ми се струва, че тази е най-вярната обич от всички, които съм познала?“ Тя държеше Рейвън в прегръдките си и я успокояваше, а главата на старата пророчица почиваше на рамото й. Изведнъж гръмотевица удари съвсем наблизо и ги стресна, изтръгна Рейвън от унеса й и тя зашепна:

— Виждаш ли какво става?

— Тихо, мила — това е обикновена буря, нищо повече.

В същия момент дъждът заплющя, а с него в стаята нахлу и леден полъх. Думите замръзнаха на устните им. Продължиха да лежат в мълчание, хванати здраво за ръце. „Но това е просто буря“, опитваше се да се убеди Моргана. Въпреки усилията й ужасът на Рейвън се предаваше и на нея, и тя също почувства, че започва да трепери.

„Страшна буря ще връхлети от небесата и ще разруши Камелот, ще разбие мира, който Артур извоюва за тази земя…“

Моргана се опитваше да погледне в бъдещето, но тътенът на гръмотевиците разбъркваше мислите й. Най-сетне се примири и остана да лежи до Рейвън, като си повтаряше отново и отново: „Това е само буря, дъжд, вятър и гръмотевици — буря, а не гневът на Богинята…“