Мъглите на Авалон (Том 2)
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Год: 2001
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Мъглите на Авалон (Том 2)». Краткое содержание книги:
Сега сивите фигури на монасите бяха изчезнали зад стените на църквата. Моргана бе чувала най-различни неща за тукашния манастир. Знаеше, че е населяван от мъже — членове на монашески орден, а наблизо, в друга сграда, живееха и монахини, обрекли се на Христа да съхранят девствеността си до смъртта. Моргана сбърчи неприязнено лице — не можеше да разбере какъв бе този Бог, който се опитваше да насочи мислите на мъжете и жените, към отвъдното, вместо да ги остави да изживеят живота си на тази земя — за да увеличат познанията си и да израснат духом. Противно й беше да вижда как мъже и жени отиват заедно да служат Богу, без и през ум да им мине за някакъв друг вид съприкосновение, за друго, което би трябвало да ги свърже. Е, да, и на Авалон имаше обречени девици — тя самата също живя известно време така. Рейвън пък бе обрекла на Богинята не само тялото, но и гласа си. Осиновената дъщеря на Моргана, Нимю, бе избрана от Рейвън да живее в пълна самота, невиждана от никого… Но това бяха редки случаи, а не нещо задължително за всяка жена, която пожелаеше да служи на Богинята.
Моргана не вярваше на приказките на някои от жените на Авалон — че монасите и монахините само се престрували, за да впечатлят селяните с чистотата си, а зад стените на манастирите се отдавали на най-долен разврат. Това би било наистина ужасно. Тези, които са избрани да служат на духа, а не на плътта, би трябвало наистина да водят изключителен живот — а лицемерието бе отблъскващ порок. Но дори убеждението, че те действително живеят в девственост и отрицание на плътта, че може да има божествена сила, която въздига безплодието над плодовитостта, я ужасяваше, защото беше за нея гавра със силите, които са сътворили живота.
„Та те са глупци и дори нещо по-лошо — оковават собствения си живот и искат да наложат и на другите същите окови, ограничения си мироглед…“
Не, нямаше защо да се бави повече тук. Тя загърби камбанарията и се запрокрадва към голямата сграда, където спяха гостите на манастира. Надяваше се да почувства къде точно са подслонили Артур.
В постройката имаше три жени — едната дремеше на прага, друга разбъркваше овесена каша на огнището в кухнята, а третата се бе разположила пред вратата на една стая — вътре се виждаха смътните очертания на легнал мъж, за когото Моргана бе убедена, че е Артур. Мъжът явно спеше дълбоко. Но жените, облечени в тъмните одежди на монахини, с воали на главите си, трепнаха, когато Моргана влезе. Все пак бяха свещенослужителки и също притежаваха нещо като пророчески усет — чувстваха инстинктивно, че нейното присъствие е враждебно — към живота им, към вярата им; усещаха чужда сила — силата на Авалон.
Една от жените застана пред Моргана и я попита шепнешком:
— Коя си ти и откъде си дошла в този ранен час?
— Аз съм Моргана, кралица на Северен Уелс и Корнуол — отвърна Моргана с тихия си, но властен глас, — и съм тук, за да видя брат си. Нима ще се осмелиш да застанеш на пътя ми?
Тя впери очи в очите на монахинята, сетне направи леко движение с ръка — най-простото вълшебство, на което я бяха учили — да налага волята си. Жената веднага отстъпи. Нямаше сили дори да проговори, камоли пък да й забрани нещо. Моргана бе убедена, че после ще разказва страшни истории как е била омагьосана от вещицата, но истината бе къде-къде по-проста — жената с по-силна воля се налагаше над тази, която поначало се бе отрекла от своята и прекарваше живота си в подчинение.
Пламъчето на един светилник озаряваше стаята с меката си, треперлива светлина. Моргана видя спящия Артур — небръснат, изпит, русата му коса бе потъмняла от пот. Ножницата бе поставена в леглото, до нозете му — явно очакваше, че сестра му ще предприеме още нещо. В ръцете си стискаше и насън дръжката на Екскалибур.
„По някакъв начин, кой знае как, той е имал предчувствие, че ще дойда“, каза си объркано Моргана. Не можеше да не е наследил поне малко от ясновидските способности на Игрейн — макар че беше висок и рус, за разлика от старото коренно население на Британия, и той произхождаше от древните крале на Авалон и бе съумял да предвиди идването й. Моргана бе убедена, че ако посегне да вземе Екскалибур, той ще почувства намерението й и ще се събуди — и ще я убие. Нямаше смисъл да си прави никакви илюзии. Артур бе добър християнин, или поне сам той мислеше така, но знаеше, че докато е на трона, е длъжен да унищожава враговете си — а по някакъв мистичен начин, неясен дори за Моргана, мечът Екскалибур бе се слял с душата на Артур, бе станал едно с кралската му власт. Ако не бе тъй, ако Екскалибур бе просто меч като всички останали, той не би имал нищо против да го върне на Авалон и да заръча да му изковат друг, по-як и по-хубав… Но Екскалибур бе нещо друго — видимият, върховният символ на неговата кралска власт.