Измамата Прометей
- Автор: Ладлэм Роберт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлозар Николов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Измамата Прометей». Краткое содержание книги:
Спряха на втория етаж. Брайсън открехна вратата и се огледа — изглеждаше чисто. Вдясно забелязаха боядисана в зелено врата. Не бе заключена. Зад нея започваше коридор с дълга поредица махагонови врати с медни номера. Бяха прекалено обикновени — липсваха скъпите табели, титлите. Видимо канцеларии и офиси на чиновници, финансови служби, секретариат, въобще по-нископоставен персонал — парламентаристите бяха в друга част на зданието. Срещнаха двама-трима души, забързани по работата си — никой не ги загледа, нито спря, нищо в поведението им не подсказваше да са агенти или цивилни полицаи.
Отново инстинкт! Инстинкт и интуиция водеха Брайсън. В момента не разполагаше с нищо друго.
Спря по едно време, опита се да се ориентира. Източната част на сградата се падаше вдясно. Значи трябваше да вървят натам. Насреща им се появи добре облечена жена, високите й токове кънтяха по мраморния под. Брайсън внимателно я огледа — тя отвърна на погледа му и отмина, видимо изненадана и любопитна. И как не. Ник представляваше неприятна гледка — елегантният костюм бе вече овалян и тук-таме скъсан, окото му бе покрито със засъхнала кръв, кожата наоколо посиняла. И дрехите на Елена не бяха в ред. Изглеждаха съвсем нередовни и мигом щяха да привлекат вниманието на първия полицай или преследвач. Това бе много лошо, но какво да се прави? Време нямаше, къде ти възможности да се оправят пред огледалото на някоя тоалетна. Можеха да разчитат само на комбинация от късмет и бързина. Но Ник знаеше, че в такива случаи не бива да се залага на късмет. Последният винаги те изоставя точно когато най-много ти трябва.
Хвана Елена за ръката и я помъкна. По-нататък забелязаха хора, застанали пред вратите — някои разговаряха, други може би чакаха реда си да влязат. Брайсън и Елена минаха покрай тях бързо, ниско навели лица с надеждата, че никой няма да им обърне внимание.
Внезапно Ник усети, че нещо не е наред. Космите на тила му настръхнаха, обхвана го безпокойство. Типичните сигнали на опасност. Околните шумове не бяха обичайните, нормалните за подобна обстановка. Или така му се струва? Защо телефоните звънят последователно, а не разбъркано?
Можеше да каже какво точно го безпокои, възможно бе да започва да си представя несъществуващи опасности. Но пък не го ли заглеждаха хората, покрай които минаваше?
Да, изравни ли се с тях, те замлъкват и извръщат глави, за да го огледат. Това да не е някаква си параноя? Полудяваше ли?
След толкова години оперативни задачи като действащ разузнавач бе научил, че най-ценното му оръжие е инстинктът. Затова никога не подценяваше чувства и усещания, които други хора биха отхвърлили като измамни или параноични.
Да, някой ги наблюдава. Сигурен беше.
Но ако е така, защо нищо не се случва? Задърпа Елена след себе си още по-бързо. Вече не внимаваше дали привлича чуждото внимание или не — ситуацията бе излязла от този стадий.
На десетина метра пред тях зърна прозорец със стъклопис — подобен на катедралните. Тук прозорците трябваше да са точно над Темза. И повече или по-малко вече влизаха в официалната част на Парламента.
— Давай направо и веднага вляво — рече тихо на Елена.
Тя стисна ръката му в знак, че е разбрала. Стигнаха края на коридора и свиха вляво. Малко по-надолу зърнаха врата.
— Да се скрием там? — прошепна Елена.
— Добра идея — отвърна Ник и ускори крачките, без да се обръща назад.
Така или иначе вече бе доловил стъпките. Някой (или повече хора?) упорито вървеше след тях. Вратата бе от масивен дъб, сводеста, с матов прозорец, на който пишеше „Комисия 12“. Пъхнеха ли се вътре, може би щяха да заблудят преследвачите поне за малко.
Оказа се конферентна зала, голяма, разположена амфитеатрално. Светлините — два огромни полилея — бяха изключени. Кръгово разположените столове бяха с кожени седалки, украсени с медни пирони, централната площадка бе застлана с изящно оцветени плочки, а върху им бе поставена голяма старинна дървена маса, зад нея два реда скамейки за членовете на комисията. Светлина влизаше през два големи прозореца с оловни рамки точно срещу вратата. На тях някъде до средата висяха транспаранти, сигурно поставени с цел да омекотяват отразяващата се от Темза слънчева светлина. Атмосферата бе тържествена и приятна, таванът сводест, доста висок, стените — облечени в тъмно на цвят дърво почти до половината височина, оттам нагоре имаше тапети с готически мотиви. На всяка стена висеше по една огромна картина — маслени бои, XIX век, тежки сюжети с батални сцени, крале начело на войските си пред открити водни площи, войнствено насочили напред мечове, Уестминстерското абатство по време на погребение. Единствените модерни щрихи в това тъй типично британско помещение бяха висящите на дълги жици от тавана микрофони и телевизионният монитор на едната стена. Под него пишеше: Камара на общините.