Птича песен
- Автор: Фолкс Себастиан
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Пергамент прес
- ISBN: 978-954-641-026-9
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Любовь и отношения
Электронная книга - «Птича песен». Краткое содержание книги:
„Хипнотична история за любовта и войната.“ — „Сънди Експрес“
„Амбициозна, необикновена, затрогваща, отнемаща съня книга. «Птича песен» не е съвършен роман, а просто велик роман.“ „Нюйоркър“
— Там ли си още, Джак? — попита той. Протегна крака си и усети рамото на Джак под ботуша си. Чу се тихо стенание.
Опита се да го върне в съзнание, като му заговори.
— Мразиш ли германците? — попита той. — Мразиш ли всичко в тях и страната им?
След взрива разумът на Джак не беше много ясен.
Стивън се опита да го провокира.
— Те убиха приятелите ти. Не искаш ли да останеш жив, за да видиш поражението им? Не искаш ли да ги видиш смазани и унизени? Не искаш ли да влезеш в страната им с някой от нашите танкове? Да видиш как жените им те гледат със страхопочитание?
Джак не отвърна. Докато и той беше жив, имаше надежда, помисли си Стивън. Ако останеше сам, без импулса да помага на някой друг, щеше да се поддаде на отчаянието, което според всяка трезва преценка вече би трябвало да го е обзело.
Не беше сигурен откъде идва въздухът, но в най-горната част на пространството, в което се намираха, можеше да се диша. От време на време си сменяше мястото с Джак, за да може да диша и той. Предполагаше, че някоя вентилационна тръба е била огъната от взрива и все още доставяше спасителен въздух.
Тъмнината обаче го притесняваше. След взрива вече не виждаха нищо. Фенерчето беше изхвърлено от ръката му и смазано. Отначало и двамата бяха покрити с пръст, но бавно успяха да я отстранят. Лежаха в ниша около пет-шест метра дълга и не по-широка от разперените им ръце. Когато за първи път осъзна размерите й, Стивън изкрещя от отчаяние.
Единствената им възможност беше да лежат неподвижни и да чакат да умрат. В някакъв момент Стивън беше изгубил ризата, куртката и колана с пистолета си. Все още беше с панталони и ботуши, но нямаше как да се самоубие, освен ако не извадеше ножа от джоба си и не си срежеше някоя артерия.
Разгъна острието в тъмнината и го допря до врата си. Хареса му познатото докосване на добре наточената стомана. Намери артерията, която свързваше мозъка с тялото му, тя тихо пулсираше под кожата. Беше готов да го направи, да приключи с паническия ужас, че е погребан жив.
Но пулсът под пръстите му не преставаше да бие. Той не се интересуваше от ситуацията, в която беше изпаднал Стивън. Биеше си както когато беше тичал из полята като малко момче, или както когато стана мъж и започна да работи; не правеше разлика между епизодите в живота му, през които бе преминавал с такава решителност и яснота. Стивън бе поразен от пълното му безразличие към всичко, освен към собствения му ритъм.
— Джак, чуваш ли ме? Искам да ти кажа колко мразя германците. И защо ти трябва да живееш.
Не последва никакъв отговор.
— Джак, трябва да живееш. Трябва да вярваш.
Стивън придърпа тялото на Джак по-близо до себе си. Знаеше, че от влаченето ще го заболи.
— Защо не искаш да живееш? — попита той. — Защо поне не опиташ?
Силната болка върна Джак в полусъзнание и той най-накрая проговори.
— Това, което съм видял… Не искам повече да живея. Денят, в който атакувахте. Ние ви гледахме. Аз и Шоу. Свещеникът, онзи мъж, не мога да си спомня името му… Ако го беше видял, щеше да ме разбереш. Откъсна кръста си от шията. Момчето ми си отиде. Какъв свят приготвяхме за него? Доволен съм, че е мъртъв. Доволен съм.
— Винаги има надежда, Джак. А и животът продължава. С нас или без нас той продължава.
— Не и за мен. Ще бъда в дом, без крака. Не им искам съжалението.
— И предпочиташ да умреш в тази дупка?
— За бога, да. Съжалението им ще е… отчайващо.
Стивън усети, че Джак успя да го убеди. Това, което го караше да иска да живее, не бяха силните аргументи, а някаква животинска воля, инстинкт.
— Когато умра — каза Джак, — ще бъда с онези, които разбират.
— Но вкъщи са те обичали. Жена ти, синът ти, родителите ти преди тях. Хората ще продължат да те обичат.
— Баща ми е умрял, когато съм бил бебе. Майка ми ме отгледа. Бях заобиколен от жени. Всички си отидоха. Само Маргарет ми остана, а аз вече не знам как да говоря с нея. Прекалено много неща се случиха.
— Не искаш ли да спечелим войната? — Още докато задаваше този въпрос, Стивън осъзна, че звучи кухо.