Петият етаж
- Автор: Harvey Michael
- Серия: Майкъл Кели #2
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-189-6
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Петият етаж». Краткое содержание книги:
— Архивите са по години, разделени на секции с номера на парцелите. Имате ли такъв номер?
Мъжът, който изрече тези думи, беше слаб, с тесни рамене и издължени пръсти и деликатни черти. Косата му беше черна с розови кичури. Носеше черни джинси и риза в цвят, който отговаряше на приблизителната ми представа за тюркоазно. От ушите му висяха златни обеци, а встрани на шията му беше татуиран малък демон. Беше с двайсет години по-млад от останалите служители в сградата и подчертаваше този факт с отегченото си изражение.
— Всъщност не — промърморих. — Нямам номер на парцела.
— Трябва да се сдобиете с такъв, за да можем да ви помогнем — небрежно рече бъдещият ми приятел. — Качете се обратно по стълбите, в стая 206. Продиктувайте им адреса и те ще ви дадат номер на парцела.
— Мисля, че не разполагате с данни за недвижимата собственост, която ме интересува — отвърнах аз. — Тя едва ли има номер на парцела.
— Всички имоти в окръг Кук имат такъв номер — отвърна кльощавият.
— Вярвам, че е така — рекох. — Как ти е името?
— Хюбърт — предизвикателно отвърна той сякаш за да предотврати по-нататъшни коментари.
— Здрасти, Хюбърт.
Побутнах го лекичко, към завоя на пътеката. С цел да избегнем погледа на шефката му — особа със синя коса, златист грим и очила със златни рамки, увиснали на шнур от врата й. Беше облечена в безформена рокля, дъвчеше дъвка и се преструваше, че описва журналите на две пътеки от нас. Явно подозираше, че ние с Хюбърт замисляме нещо нередно, и беше твърдо решена да ни изобличи.
— Слушай — понижих глас аз. Точно толкова, колкото да пробудя интереса му, без да го изплаша. — Интересува ме едно много старо вписване.
— Нашият архив покрива целия двайсети век — не се впечатли той.
— Става въпрос за осемнайсети.
— Преди пожара? — попита младежът, а аз успях да доловя пламъчето в очите му. Особено секси пламъче. Образно казано, разбира се.
— Точно така.
— Как казахте, че ви е името?
— Не съм казал нищо.
За Хюбърт това беше още по-добре. Той ме побутна към сива врата в дъното. Преди да хлътна през нея, аз успях да зърна как синьокосата дама гледа след нас и посяга към телефона.
14
Зад вратата имаше метално стълбище, боядисано в черно, което се изкачваше два етажа нагоре и свършваше пред още една желязна врата, боядисана в сиво. Хюбърт извади ключ и я отвори. Въздухът беше като във вътрешността на ковчег, ако в ковчезите изобщо има въздух.
— Това е нашата историческа секция до 1890 година. Не ви съветвам да влизате тук прекалено често.
Хюбърт напипа ключ и го щракна. На тавана светна слаба 40-ватова крушка. Направих опит да се стегна, докато младежът се стопяваше в мрака.
— По-бързо — подкани ме той. — Иначе онази кучка долу ще започне да се пита какво търсим тук.
Помещението приличаше на предишното, но още по-старо. Редици пожълтели и скърцащи полици с кашони и папки, почти опиращи в тавана. В стената над тях имаше малко прозорче с предпазна мрежа, което би трябвало да е на нивото на тротоара. От улицата се прокрадваше сива светлина, миришеше на нещо гадно — като в най-лошия период на веригата заведения „Панда Експрес“.
— Съжалявам, но точно отпред е контейнерът за смет на китайско ресторантче — промърмори Хюбърт.
Плъзнах пръст по корицата на една папка. На нея с неразбираем почерк беше надраскано нещо.
— Няма проблем — отвърнах. — Поне влиза светлина. Какво пише тук?
Хюбърт се наведе да разчете надписа.
— Шортол и Хорд, плюс дата и каталожен номер.
— Кои са Шортол и Хорд?
— Джон Шортол е човекът, който практически е спасил архивите на града.
— Наистина ли?
— Да. Пожарът е унищожил целия архив на недвижимите имоти в окръг Кук.