Петият етаж

— Колко повече пари? — попитах.

— Първото издание на Шийхан излиза през 1886 година в крайно ограничен тираж.

Кураторът разтвори корицата. От вътрешната й страна личеше цифрата 12, отпечатана в червено.

— Всеки екземпляр е номериран, от едно до двайсет.

— Отпечатани са били само двайсет бройки, така ли? — попитах аз.

— Точно така. В района на Чикаго има поне още едно първо издание. Не съм много сигурен, но по всичко личи, че е в частни ръце.

Пропуснах да му кажа, че тези частни ръце вече са мъртви. Не исках да го изнервям.

— Ограниченият тираж без съмнение вдига значително цената на всеки отделен екземпляр — добави Рандолф.

Каза го така, сякаш споделя мръсна тайна. На негово място и аз бих се чувствал така.

— Колко значително? — прошепнах.

— Двеста-триста долара.

Мотивът изведнъж ми замириса.

— Мислите, че някой би извършил убийство заради оригинален екземпляр на „Историята“? — недоверчиво попита Рандолф.

— Не вярвате в това, нали?

— Не виждам защо — кимна кураторът.

Погледнах книгата, после вдигнах очи към него.

— Какво бихте направили на мое място?

Той повтори това, което аз направих миг по-рано: погледна книгата, след това мен.

— Бих я прочел.

Това и направих. Рандолф се появи отново, когато бях на петдесета страница. Изправи се зад гърба ми и аз ясно усетих миризмата на фин прах и печатарско мастило. Или на алкохол.

— Пийнахте ли? — попитах.

Рандолф примигна.

— Току-що стигнах до онази част с пазача.

Две примигвания. Реших, че това е добър знак, и добавих:

— Матиас Шафър, четирийсетгодишен. В нощта на пожара е бил дежурен на наблюдателната кула. Вижда дим и вика на момчето долу. А после…

Сведох очи към разтворената книга в ръцете си.

— Момчето се казва Били Браун. Спрете ме, ако това ви е познато. Били е в долната част на кулата, където се намират всички сигнални средства. При него е приятелката му. Той й свири на китара и… Е, останалото сам можете да си представите.

Рандолф свали очилата си и ги избърса.

— Правилно — окуражих го аз. — Били дърпа погрешната аларма и продължава с ухажването. Така са го наричали по онова време: ухажване. Същата работа, но с по-хубаво име. Както и да е. Изминава половин час. Шафър вижда, че димът се е превърнал в огромен облак, изпод който проблясват пламъци. Той отново вика Били и му казва, че е дръпнал погрешното въже. Били си вдига ципа и казва: „Спокойно, шефе, ей сега ще оправя нещата.“ Но нищо не оправя. След още половин час Шафър слиза долу и подава правилния сигнал. Но вече гори половината град, нали така?

Рандолф примигна три пъти, събра папките и си тръгна. Изморен от лекцията, която изнесох, аз се облегнах в удобното зелено кресло и затворих очи. Екземплярът на „Големият пожар“ се изплъзна от пръстите ми и тупна на пода. Стреснато изругах и се наведох да го вдигна. До книгата лежеше папка, която кураторът явно беше забравил. Беше озаглавена „Хипотези за причината и източника на пожара“. След като прочетох три статии, открих първото перце, което със сигурност щеше да постави началото на един дълъг и безплоден лов на диви гъски. Въпреки това не устоях на изкушението и започнах да си водя бележки.