Ангелите не оцеляват на леда
- Автор: Маринина Александра Борисовна
- Серия: Настя Каменская #31
- Год: 2016
- Язык: болгарский
- Год: ХЕРМЕС
- ISBN: 978-954-26-1585-9
- Переводчик: Здравка Петрова
- Жанр: Криминальные детективы
Электронная книга - «Ангелите не оцеляват на леда». Краткое содержание книги:
— Кой е с твърд характер?
Настя не повярва на ушите си. За кого говори Владик? За Лиля ли, тази прелестна дебеланка, заровено в книгите дете, което Настя Каменская познаваше от десетгодишно?
— Лиля била коравосърдечна — с въздишка потвърди Владислав Николаевич. — Общо взето, Таня е права, разбира се, няма да е зле Лиля да поомекне, да стане по-добра. Но все пак, на такава цена ли! Не, аз съм съгласен, че би било много хубаво Лиля да стане по-отстъпчива и по-добра към хората, но нали не бива да погребва заради това собствения си живот! Нали разбираш сега защо именно теб моля да си поговориш с нея? Защо цялата ми надежда е в теб, а не в Рита или в Татяна?
— Е, защо?
— Ами защото ти се трепа четвърт век в милицията и кой, ако не ти, ще може да обясни на Лиля какво представлява работата на оперативния работник и какво значи да си съпруга на детектив! Твоите аргументи ще й подействат. А Рита и Таня не са авторитет за нея в този смисъл.
— Между другото, за детективите. Нали и самият ти цял живот си в тази професия, защо тогава не можеш да обясниш на дъщеря си какво представлява работата на оперативния работник и какво значи да си негова съпруга? Стасов, струва ми се, че се опитваш да ми прехвърлиш задача, която прекрасно можеш да изпълниш сам.
— Опитвах — мрачно отговори той. — Не става. Лиля не ме слуша. Тя смята, че прекалено отдавна съм напуснал тази работа и представите ми са от съветско време, а животът сега е съвсем друг. Изобщо за нея съм една отживелица.
Мда, с това, разбира се, не може да спори човек. Владислав Николаевич бе освободен още през 1995 година. Стана неудобен. А Настя работи до 2010 година. Може би Владик е прав?
— А не си ли опитвал да говориш със самия Антон? — Настя все още се мъчеше да намери спасителна сламка, в която да се вкопчи и да успее да се измъкне от неприятната необходимост да дава житейски уроци на чуждо дете.
— Ха, как да не съм! — ядоса се Владислав Николаевич. — Той самият не настоява да се женят, разумен човек е, разбира, че му трябва не просто съпруга, а майка на децата му. А каква майка става от Лиля? Смехория! Пък и не иска да поема отговорност за нейната кариера. Изобщо Антон е нормален човек, е, влюбил се е в Лилка, какво толкова? Тя е красиво момиче, умно, всеки би се влюбил в нея, в моята принцеса. Нека си се срещат, да се обичат, моля, защо не! Ама тя иска да се омъжва за него! И не ме слуша. Запушва си ушите, обижда се, изобщо бяга от обсъждане на този въпрос. Или се разплаква и казва, че съм искал да й съсипя живота. Хайде, поговори с нея, Настя!
Анастасия Каменская открай време беше против хората да се бъркат в чужд живот, още по-малко с поучения. Никак не й се искаше да изпълни молбата на стария си приятел и настоящ шеф, но същевременно не беше по приятелски и да го обижда с отказ от помощ. Още повече че Настя имаше аргументи за разговор с Лиля Стасова.
До края на работния ден Олга Виторт се справи с всички текущи задачи и съвсем успешно реши всички натрупани до момента проблеми. Не току-така колегите й казваха за нея: „нашата Лара е като танк“. Разбира се, и тя като всички хора често занемаряваше някои задачи, отлагаше ги за после или смяташе, че проблемът може да почака. Но настъпеше ли момент, в който Олга набираше решимост да се зарови и да вкара в ред всичко, тя тръгваше напред бързо, напористо, безкомпромисно и не спираше, докато не постигнеше идеалните резултати.
Днес беше именно такъв ден, четвърти поред и както се оказа, последен за този етап въвеждане на ред. Всичко, което се бе трупало от средата на март, тоест от два месеца, за четири дена бе довършено, подредено, обсъдено и решено. В такива моменти настроението на шефката на отдел „Нон-фуд“ винаги се подобряваше и дори спомените за погледите на посетителите от „Файтър“ не го развалиха. Олга никога не се бе оплаквала от слабо зрение или слух и прекрасно бе чула името „Лара“, изречено от Орехов-младши, бе видяла и сръгването в хълбока, бе забелязала дори как бе пресекнало дишането на Химин, когато Филип изтърси глупостта за съда. Не пропусна и погледите, които си бяха разменили двамата, когато се разбра, че мениджърът от нейния отдел не си спомня сумата на бюджета. Ясно беше какво си помислиха в онзи момент и какво си бяха казали, когато излязоха от нейния офис. Ха, ами че не само те — целият неин отдел и половината служители в „Оксиджин“ клюкарстват за нейната връзка с подчинен. Е, майната им. Да си клюкарстват. Да си приказват каквото щат, това не я вълнува. Тя не е просто някакъв си началник на отдел, тя е истинска Лара Крофт, живее на принципа „виждам ли целта, не виждам препятствията“.