Дарът на змията [bg]

— Дина — мама ме беше последвала. — Съкровище, влез вкъщи. Не бива да изчезваш така, опасно е.

Цялото ми тяло трепереше. Изведнъж така ми се зави свят, че трябваше да седна. Стройните ябълкови дръвчета бяха съвсем черни, а дневната светлина — чисто бяла.

— Как се казва той? — попитах аз.

— Сезуан.

— Това е странно име.

— Той не е тукашен. От Колмонте е.

— Ти си казвала, че и ние сме оттам, тоест семейство Тонере.

— Да… но по друг начин. Това е дълга история. Не е важно обаче кой е той, а какъв е. Знаеш ли какво е черен магьосник?

— Един вид… един вид вълшебник?

Мама поклати глава.

— Всъщност не. Не повече, отколкото Жрицата на срама е вещица.

— Да не би да е като Жрец на срама?

— Отново не. Жреците на срама виждат истината и карат и останалите да я видят. Черният магьосник прави точно обратното. Заслепява. Кара ни да виждаме несъществуващи неща, една изкривена реалност.

— Той ли бе предизвикал мъглата?

— Може би. Във всеки случай обаче я използваше. За него е много по-лесно да ни внуши нещо в моментите, когато така или иначе не виждаме ясно. Той е много опасен, Дина.

— Тогава защо изпрати Пес при него?

— Защото често е много по-трудно да измамиш животните отколкото хората. И Пес ни защити. Благодарение на него сме си все още същите. Благодарение на него Сезуан не успя да ни подчини на волята си. Но той ще се върне, Дина. Ще се опита отново.

Мама седна в тревата до мен и внимателно ме прегърна. „Сега и двете ще се намокрим“, помислих си аз с онази частица от разсъдъка си, която забелязваше подобни неща, въпреки че те нямаха никакво значение.

— Именно затова трябва да отпътуваме — каза ми тя.

— Да отпътуваме? — попитах аз внимателно. — Къде? За колко време?

— Далеч оттук. И, Дина, може би… може би завинаги.

— Не! — не можеше да говори сериозно. Не отново. Не и сега, когато всичко бе станало… почти като едно време. Бяхме засадили ябълкови дръвчета. Бяхме си построили къща. — Не може… Не може просто да бягаме от него само защото е черен магьосник.

— Аз го напуснах още преди ти да се родиш — отвърна ми мама мрачно. — Едва мога да защитя себе си от него. Не знам как бих могла да предпазя децата си.

— Искаш да кажеш мен. Той иска само мен. Аз съм единственото змийче в семейството.

— Дина! Не говори така!

— Защо не? — попитах аз горчиво. — Вярно е. — Аз се изправих. — Но това, което не разбирам… това, което в действителност не разбирам, е… как изобщо си могла да забременееш от него. Защо изобщо си ме родила?

Мама понечи да каже нещо, но аз не й оставих възможност да ми отговори. Тръгнах си. Един ябълков клон ме докосна по рамото и аз се наведох, за да не нараня крехките пъпки. После изведнъж си помислих, че това нямаше значение. Ако щяхме да отпътуваме, нямаше значение дали това дърво някога щеше да роди плод. Можех да отчупя целия клон, ако исках.