Отворени рани [bg]

— По дяволите. — Той захвърли чука на земята и се обърна към мен. — Вече потърсихме помощ. Пратиха ни някакъв специален детектив от Канзас Сити. Вече няколко месеца се мотае. Не е разкрил абсолютно нищо. Казва, че сигурно някой побъркан случайно е минал оттук, харесало му е и е останал в околността. Е, този град не е толкова голям и съм сигурен, че все някой щеше да забележи, ако се появи чужд човек. — Погледна ме предизвикателно.

— Гората е доста голяма, доста гъста — отбелязах.

— Това не е дело на външен човек. Предполагам, че си давате сметка за това.

— Предполагам, че предпочитате да е външен човек.

Викъри въздъхна, запали цигара и покровителствено обгърна стълба на знака с ръка.

— По дяволите, разбира се, че предпочитам. Но не съм глупак. Може да не съм разследвал убийства, но не съм някакъв скапан идиот.

В този момент съжалих за изпитата водка. Мислите ми блуждаеха, не можех да се съсредоточа върху думите му, не можех да измисля подходящите въпроси.

— Мислите, че извършителят е от Уинд Гап?

— Не коментирам.

— Това ще остане между нас. Защо някой от Уинд Гап ще убива деца?

— Веднъж ме повикаха, защото Ан убила папагалчето на съседите с пръчка. Заострила я с един от ловджийските ножове на баща си. Натали… по дяволите, семейството й се премести тук преди две години, защото във Филаделфия, където живеели преди, забила ножица в окото на една съученичка. Баща й напуснал доста добре платена работа само за да могат да започнат начисто. В щата, откъдето е дядо му. В малко градче. Сякаш малките градчета си нямат своите проблеми.

— И един от тях е, че всички знаят кои са калпазаните.

— Именно.

— Значи мислите, че го е направил някой, който не обича децата, така ли? И по-специално тези две момиченца? Може би са му направили нещо? И това е отмъщение?

Викъри подръпна върха на носа си, почеса се по мустаците. Погледна чука на земята. Явно се колебаеше дали да го вземе и да ме отпрати, или да продължи да говори. В този момент към нас с голяма скорост се приближи черна кола и още преди да е спряла, прозорецът от дясната страна се спусна. Шофьорът, чието лице не се виждаше добре от черните очила, се наведе към нас, за да ни погледне.

— Ей, Бил. Не трябваше ли да се видим в кабинета ти сега?

— Имах да свърша малко работа.

Това беше типът от Канзас Сити. Погледна ме, като свали очилата си с добре отработен жест. Имаше светлокестенява коса и един кичур постоянно падаше пред лявото му око. Синьо. Усмихна ми се, показвайки съвършени бели зъби.

— Здравейте.

Погледна Викъри, който демонстративно се наведе и вдигна чука. После — пак мен.

— Добър ден — отговорих. Дръпнах ръкавите си до китките и ги затиснах с пръсти.

— Е, Бил, да те закарам? Или предпочиташ да вървиш пеша? Мога да мина да взема по кафе и ще се видим там.