Отворени рани [bg]

Из стаята все още имаше разхвърляни свидетелства от присъствието на Натали. Малък сив пуловер, сгънат на облегалката на един стол; маратонки с яркосини връзки до вратата. На една полица беше оставена тетрадка с картинка на еднорог на корицата, а до списанията се виждаше измачкан екземпляр на „Гънка във времето“.

Чувствах се ужасно. Не бях говорила със семейството, не се бях представила. Бях дошла неканена в дома им да шпионирам. Седях с наведена над чашата с бира глава като засрамен призрак. Видях Кейти Лейси, бившата ми най-добра приятелка от гимназията, сред група млади жени с добре оформени прически — точно отражение на компанията на майка ми преди двайсет години. Приближих се и тя ме целуна по бузата.

— Чух, че си в града. Чаках да се обадиш — смъмри ме, като сбърчи тънките си, оскубани вежди.

После ме остави на трите си приятелки, които се скупчиха около мен да ме прегърнат вяло. С всяка от тях сме били близки в определен момент, предполагам. Изказахме съболезнования и коментирахме шепнешком колко "Тъжно е това, което се е случило. Ейнджи Пейпърмейкър (по баща Найтли) изглеждаше, като че ли още се бори с анорексията, която изсмукваше силите й като ученичка. Шията й беше хилава и набръчкана като на старица. Мими, разглезено богато момиче (татко й притежаваше декари птицеферми в Арканзас), която никога не ме беше харесвала особено, ме попита за Чикаго, но веднага след това се обърна към дребничката Тиш, която реши да подържи известно време ръката ми — мил, но странен жест.

Ейнджи се похвали, че има петгодишна дъщеричка — съпругът й сега бил вкъщи, задължен да пази детето.

— Ще бъде трудно лято за малките — промърмори Тиш. — Мисля, че сега всички ще държат децата си под ключ.

Помислих си за момичетата, които бях видяла пред църквата след погребението — не много по-големи от Натали — и се почудих защо техните родители не се тревожат.

— Ти имаш ли деца, Камий? — попита Ейнджи с глас, немощен като тялото й. — Дори не знам дали си омъжена.

— Не и на двата въпроса — отговорих, като отпих глътка бира.

Спомних си я как повръщаше у нас след училище един следобед, как се появи от банята зачервена и триумфираща. Къри грешеше: това, че бях вътрешен човек, само ме разсейваше от работата.

— Момичета, не може да ни отнемете гостенката за цяла вечер!

Обърнах се и видях една от приятелките на майка ми, Джаки О‘Нил (по баща О‘Кийф), която очевидно съвсем наскоро си беше направила лифтинг. Очите й още бяха подпухнали, а кожата на лицето — влажна, зачервена и изпъната. Приличаше на сърдито бебе, току-що излязло от корема на майка си. На пръстите й с хубав маникюр блестяха диаманти, а когато ме прегърна, усетих миризма на плодова дъвка и талк. Имах чувството, че съм на семейно събиране. И отново се чувствах като дете — даже не посмях да извадя пак бележника си в присъствието на майка ми, която от време на време ми хвърляше предупредителни погледи.